— Здравей, Марша.
— Аби! — Младата жена сякаш се стресна, когато позна гласа й. — Как си?
— Звучиш ми изненадано — каза Аби.
— Просто не очаквах да се обадиш. При това, което се случи… Какво правиш?
— Разчиствам.
— Чух какво е станало. Приятелката ти… Ужасно! Мога ли да помогна с нещо?
— На този етап никой не може да помогне кой знае колко.
— Сигурно е така.
— Обадих се, защото прослушах съобщенията на телефонния секретар. Търсили сте ме.
Последва тишина. Аби имаше чувството, че Марша има проблеми с паметта.
— О, това ли? — Последва още една дълга пауза. — Чакай да проверя дали е тук. Какво смята да прави.
Марша включи линията на изчакване и Аби заслуша музиката. Погледна часовника си и забарабани с пръсти. Мина повече време, отколкото бе необходимо на Марша, за да намери шефа си, освен ако не бе изчезнал. Нямаше стол, на който да седне, така че Аби остана права, загледана към спалнята в другия край на коридора и срязания с нож матрак. Празни мисли на празен човек. Защо, ако Джоуи е имал нож, му е трябвало да устройва нещастния случай в мазето? Замисли се за момент, после се отказа. Кой разумен човек би се опитвал да анализира поведението на Джоуи? Той беше психопат и в най-добрите си дни. Това беше работа на полицията. Може би вече бяха стигнали до истината.
Погледът й се насочи към средата на спалнята, която вече изглеждаше почти нормално. Малката сгъваема масичка, нейният работен олтар, мястото, където пишеше, отново беше изправена на краката си край закования с шперплат прозорец. Бе успяла да спаси дори няколко от справочниците си. Все още обаче не бе открила старата си механична пишеща машина. Морган бе претърсил мазето основно, но без успех. Зачуди се защо ли Джоуи би взел пишещата й машина.
— Какво ще правиш днес следобед? — обади се Марша най-накрая.
— Ще чистя — отвърна Аби.
— Смяташе ли да наминеш към кантората?
— Не смятах, но мога да се отбия. Защо?
— Мистър Кътлър иска да говори с теб.
— Кога?
— Към два.
— Ще дойда.
Офисите на „Старл, Хобс и Карлтън“ бяха обзаведени в приглушени тонове, като настроението на Аби. Беше автор на книга, струваща милиони, но убийството на Тереза бе хвърлило сянка върху живота й. Ню Йорк и срещата с Карла Оуенс й се струваха събитие от друга епоха.
При хаоса след убийството просто не бе имала време да поговори с Морган за Джак и проблемите около книгата. Това трябваше да почака, докато обстановката се нормализира. Питаше се дали изобщо някога нещата ще станат същите, както преди. Вече започваше да съжалява, че е написала книгата. Най-много се упрекваше за деня, в който бе решила да приеме мъжки псевдоним и да намери актьор за ролята.
Беше се облякла специално за срещата с Кътлър. Сивият вълнен костюм, който бе носила в Ню Йорк, с подходящи обувки — това бе всичко, останало от дрехите й, след като Джоуи ги бе съборил на пода и ги бе залял с белина и оцет. Тръгна по дългия коридор към кабинета си. Зърна няколко вдигнати глави, погледи, изразяващи състрадание. Никой обаче не се надигна да й каже и дума. Сякаш беше чумава. Насилствената смърт се отразява на хората по странен начин.
Едва когато мина през малката преграда пред кабинета си, осъзна, че Марла, стажантката, която изпълняваше функциите на нейна секретарка, не е на мястото си. Надяваше се да е там, за да й помогне да се върне към деловия живот.
Запали лампата и влезе в кабинета си. Когато тръгна към Ню Йорк, бе оставила върху бюрото си папки и документи. Чекмеджето за входящата кореспонденция беше препълнено. Сега беше празно, а плотът на бюрото й беше избърсан от прах, чист.
Излезе вън, в преградата на Марла. И тук нещата не бяха както преди. Бюрото беше по-чисто дори от нейното. Въртележката с получените по телефона съобщения беше на полицата над бюрото на Марла. В отделението на Аби имаше само един-единствен розов плик, на който бе написано „Лично“. Отвори го и видя малко листче:
„Обади ми се на този номер. Важно е.“
Беше от Джак Джърмейн, с дата отпреди два дни. Още по-смущаващ беше фактът, че номерът започваше с код 206 — значи Джак беше в Сиатъл. Вече я следваше по петите, навлизаше все по-дълбоко в живота й. Щеше да му се обади на всяка цена, за да му каже какво мисли. Погледна часовника си. Един и четирийсет и пет. Най-добре веднага. Влезе в кабинета си и набра номера.