Аби бе гледала по телевизията как награждават спечелилите — даваха им чекове, големи колкото крайпътна реклама, а те неизменно произнасяха една и съща мантра: че няма да променят живота си, че ще продължат да работят, защото обичат работата си. Седмица по-късно изчезваха като дим, запиляваха се из Южна Франция. Никой не чуваше нищо повече за тях. Коварното влияние на парите.
Кабинетът на Луис Кътлър беше място за показ — трябваше да внушава някакво послание. В този случай то беше: „Властта е у мен.“
Когато Аби пристигна в приемната на секретарката, нямаше празни приказки. Въведоха я незабавно. За първи път не й се наложи да чака.
Кътлър седеше зад бюрото си на стол с висока тапицирана облегалка, приведен над купчина документи.
— Влез. Седни. — Посочи й един от столовете за посетители, без да вдигне поглед. — Ще ти обърна внимание след минута. — Отново без да я погледне.
Остави я без внимание още няколко секунди, докато даде нарежданията си на Марша, както и няколко писма, които бе прегледал. Секретарката се обърна, за да излезе. — Вземи и писмата от поставката.
Марша се върна, за да вземе пощата за изпращане от поставката, и очите й се спряха на Аби. Чак сега тя осъзна, че нещо не е наред — хората гледаха по този начин само неизлечимо болните.
Най-после Марша излезе от стаята, а Кътлър остави писалката си.
— Нямаше те няколко дни.
— Взех си отпуск. По лични причини.
— Личен бизнес, доколкото разбрах. — Каза го като обвинение, сякаш всеки от фирмата, който води свой личен живот, дължеше извинение. — Чух за приятелката ти. Съжалявам. Успяха ли да разберат какво се е случило?
— Още не. — Това не беше сред нещата, които би искала да обсъжда с Кътлър. — Все още разследват.
Спря дотук. Ако Кътлър имаше някакви притеснения във връзка със случилото се, те бяха свързани с възможното отражение върху фирмата. Две жени, които живеят заедно, и едната е намерена мъртва… това можеше да се превърне в богат материал за спекулации в еснафските среди на клиентите му.
— Това прави задачата ми още по-болезнена — каза той.
Аби повдигна вежди.
— Както знаеш, през последните няколко месеца във фирмата настъпиха доста промени. Може да се нарече преструктуриране. — Употреби кодовата дума внезапно, просто така, без никакви предисловия. Аби се сепна и адреналинът запулсира в тялото й. — Намаляваме персонала — добави той.
— Не бях чула за това.
— Защото те нямаше. Беше обявено миналата седмица.
— Обявено?
— Освобождаваме четиринайсет души.
— Не знаех. Аз съм сред…
Кътлър кимна.
Не се притесняваше толкова за работата си. По-скоро се ядосваше заради смисъла, който би могъл да се вложи в уволнението й — че не е достатъчно добра за тях.
— Не си само ти. — Това трябваше да улесни положението.
— Разбирам. — Каза го, макар и да не беше наясно защо.
— Знам какво си мислиш.
Всъщност нямаше никакво понятие. Аби седеше на стола усмихната. Кътлър смяташе, че е от шока. Аби си мислеше, че ако беше изчакал още два дни, щеше да получи уведомлението й, че напуска, и без да устройва подобен разговор.
— Питаш се „защо аз“, нали? — продължи Кътлър. — Няма нищо лично. Просто заемаше едно от местата, засегнати от преструктурирането.
Беше готов да отговаря на въпроси, които дори не е задала. Несъмнено го бяха обучавали как да прави това.
— Искам да знаеш, че преди да направим съкращенията, разгледахме всички възможности. Съжалявам, но във фирмата ни няма възможности за работа на непълен работен ден. Помислихме и за това, но подобно нещо просто не се побира в плановете ни. Няма възможност и за някакво намаление.
Тя го изгледа с любопитство.
— Имах предвид намалена заплата.
Аби понечи да му каже, че не би се съгласила на подобно нещо. Той я изпревари:
— Нито пък можем да забавим изпълнението на това решение.
Не беше искала абсолютно нищо. Всъщност наслаждаваше се на неудобството, което той изпитваше, и се чудеше защо най-накрая не млъкне.
— Мога ли да попитам как се преструктурира фирмата? — каза тя.
— Това е конфиденциално, поне засега. Би било по-лесно, ако сама подадеш оставка.
Аби го изгледа.
— По-лесно за кого? — Знаеше какво цели: да я лиши от правото да получава помощи за безработни. Ако напуснеше сама, фирмата нямаше да плаща.
— Това ще изглежда по-добре в биографията ти — каза Кътлър. — Готови сме да ти дадем писмо с отлични препоръки.
— Искате да кажете, че ако не напусна сама, няма да ми дадете такова, така ли?