— Не съм казал подобно нещо.
Аби почувства прилив на енергия. Този глупак разговаряше с жена, струваща шест милиона долара, и нямаше представа за това. Нямаше намерение да му каже. Замисли се пак, погледна го и каза:
— Защо не? — Щеше да напусне просто така.
Кътлър вдигна рязко очи, с израз на човек, който не е схванал нещо. Никой не напускаше толкова лесно.
Аби се зачуди какво ли ще правят съдружниците със заплатата й. Несъмнено щяха да си я разделят във вид на премии.
— Искам да се сбогувам с Марла.
Най-накрая нещо, което можеше да й откаже.
— Не е възможно. — Сега се чувстваше по-сигурен в себе си.
— Защо?
— Мисис Еванс напусна миналата седмица. — Каза го почти с усмивка.
Марла Еванс имаше две деца и ипотека. Без предупреждение, без никакви церемонии, бяха изчакали Аби да замине и я бяха уволнили. Зачуди се защо Морган не й бе казал. След това й хрумна — може би самият той беше в черния списък. Как обаче биха могли да уволнят съдружник?
— Тогава искам да се сбогувам с мистър Спенсър.
— Не е тук — каза Кътлър. — Сега, след като решението вече е взето, бихме предпочели да събереш нещата си и да на пуснеш сградата бързо. Да кажем до един час.
Това бе едно от правилата, измислени от консултантите. Не ти трябва изританият от работа да се навърта наоколо и да трови водата на трудовите рибки.
— Можем да ти осигурим помощ, ако имаш нужда.
Аби го погледна.
— Да изчистиш бюрото си. — Сякаш се опитваше да пред извика спор, някаква нормална реакция, гняв. Нямаше да му достави това удоволствие.
— Няма да е необходимо. — Вместо гняв, му предложи усмивка. — И искам да ти благодаря.
Кътлър се поколеба, но не можа да се въздържи:
— За какво?
— За това, че си такова говедо. Това винаги улеснява нещата. — Аби стана и тръгна към вратата. Нямаше извинения.
Никакви съжалявам, „но нямаше друг начин“, никакви оправдания или причини. Просто: „Вземи си нещата и изчезни след час.“ Съвременен американски бизнес етикет.
Кътлър беше правил същото три пъти през последните два дни, но и трите пъти бе забивал поглед в документите пред себе си, преди изританият да стигне до вратата. Сега изчака Аби да излезе и да затвори след себе си. Може би се чудеше дали не е превъртяла и дали няма да се върне примерно с пистолет. Когато мина покрай бюрото на Марша, секретарката вдигна глава.
— О… Трябва да те помоля да ми оставиш ключовете си от кантората.
Аби бръкна в чантата си и извади връзката с ключове. Докато ги вадеше от халката, счупи нокът. Беше по-ядосана, отколкото изглеждаше. Хвърли двата ключа на бюрото.
— И пропуска за паркинга.
— Платила съм го до края на месеца — каза Аби. — Смятам да го запазя дотогава.
Марша погледна към вратата на шефа си, сякаш не й беше много ясно как ще му предаде тези думи.
— Кажи му да ме съди — добави Аби. Когато се обърна, пред себе си видя униформен служител от охраната.
— Какво искаш?
— Трябва да те придружава, докато свършиш, и после да те съпроводи до изхода — каза Марша.
— Наистина ли е необходимо?
— Такава е процедурата — отговори Марша.
Сега разбра защо никой не дойде при нея, когато влезе в кантората. Хладината нямаше нищо общо с убийството на Тереза. Беше в резултат на другото убийство — това, което бе извършил Кътлър в кабинета си преди малко.
Беше като парад на унижението — Аби и охранителят надолу по коридора, подрънкването на железата, окачени на колана му, сякаш беше някакъв тъмничар. Докато минаваше покрай редицата отворени врати, всички вдигаха очи, за да я видят. Искаше й се да изкрещи, че има шест милиона долара, но не беше в състояние дори да го прошепне. Когато стигна до кабинета си, вече се чувстваше като белязана. Когато го видя, седнал с крака върху бюрото й, едва се сдържа.
— Удобно ли ти е?
Джак вдигна поглед и веднага свали краката си.
— Изглеждаш ужасно.
— Благодаря.
Той свали ръцете от тила си и се наведе напред.
— Кой е този? — Посочи униформения.
— Не чух името ти — каза му Аби.
— Харолд — отвърна униформеният.
— Харолд, запознай се с Джак. Двамата мъже на моя живот.
— Как я караш? — попита Джак.
Охранителят махна с ръка, сякаш не беше много сигурен как я кара.
Аби не помнеше някога да се е чувствала толкова зле.
— Както винаги — каза тя на Джак, — подбрал си момента чудесно.
— Разбирам те, но реших, че трябва да поговорим.
— Но не сега. — Аби започна да вади нещата от шкафа и да ги трупа върху бюрото. Беше изтощена емоционално и физически, бе на границата. Джак го разбра, бутна стола към нея и Аби се отпусна върху него, почти се строполи.