Преди Джоуи да успее да отговори, се появи сервитьорката.
— Да ви донеса ли нещо за пиене?
— Бира — каза Джоуи.
— Не. Няма да останем тук. — Залцман се надигна, а сервитьорката се отдалечи.
— Има още шестстотин страници на такива бланки — каза Джоуи. — По някои има ръкописни бележки. Както ти казах, ако не искаш да го погледнеш, ще го занеса на списанието.
Това накара Залцман да спре. Все пак беше дошъл чак дотук.
— Защо, по дяволите, не го донесе?
— Къде са парите?
— Ще ти платя.
— Да, добре. С чек по пощата. Вече видях този номер, забрави ли? Или в брой, или няма да видиш нищо.
Залцман бръкна в джоба си, извади двеста долара и ги хвърли на масата.
— Останалите са тук, в хотела. Преди да ти дам каквото и да било обаче, искам да видя какво си донесъл.
Джоуи стана, мушна двете банкноти в джоба си и тръгна към изхода. Залцман го последва. Когато излязоха на улицата, Джоуи се обърна и каза:
— Чакай ме тук.
Дженрико прекоси паркинга и стигна до очукан пикап. Залцман го видя как се промуши между него и паркиралата съвсем близо кола. Не успя да отвори вратата. Шофьорът все още беше там — беше се навел над отворения багажник.
Джоуи изкрещя нещо. Доколкото Залцман успя да чуе, приличаше на „о, говедо“. Останалото не чу. Шофьорът продължаваше да стои наведен над багажника на колата.
След секунда пред входа на хотела спря микробус от летището и скри паркинга. От него започнаха да слизат хора и Залцман реши да се отдръпне, за да вижда какво прави Джоуи.
Нещо прикова погледа му. От микробуса слезе наистина хубаво маце, със суперкъса пола, фантастични бедра и всичко останало. Залцман помнеше, че стюардесите се обличаха така в златните години, когато сексуалната революция беше в разгара си, преди активистите й да остареят и да обявят всичко по-късо от коляното за неблагоприятна работна среда. Шофьорът взе багажа на момичето. Залцман тръгна към микробуса и се наслади на гледката отзад. Не отдели очи, докато прелестното същество се изкачваше по стълбите и влезе във фоайето.
Къде, по дяволите, се бавеше Дженрико? Залцман заобиколи микробуса. Пикапът все още беше на мястото си. Другата кола я нямаше. Вратата на пикапа беше широко отворена, но от Джоуи нямаше и следа. Залцман тръгна през паркинга. Стигна до пикапа, но Джоуи не бе в кабината, както предполагаше в началото. Беше изчезнал.
Погледна вътре. Нямаше нищо. Никаква папка, никакъв плик — само празни кутии от бира по пода. Кретенът му бе дал една-единствена страница с няколко десетки думи, които би могъл да напише всеки върху официална бланка, която би могъл да получи всеки. Дженрико бе отмъкнал двестате му долара и се бе чупил. Залцман затръшна ядосано вратата и стъклото издрънча в металната си рамка. Тогава забеляза, че ключовете бяха мушнати в стартера, а от тях висеше скъсана метална верижка.
19
Спенсър накара Джак да подпише не само договорите, но и пълномощно, изрично посочващо Морган като единствен получател на сумите от авансите и доплащанията по авторските права. Така Аби си запазваше контрола върху парите и те нямаше да попаднат в ръцете на Джак. Морган щеше да му плати неговия дял с чек. Останалата част щеше да вложи в банкова сметка на името на Аби. Спенсър вече играеше по-голяма роля в сценария на Аби, затова и най-накрая прие да получи хонорар за услугите си.
На излизане от града Аби се отби на гробищата и сложи букет свежи цветя на гроба на Тереза. Още не можеше да повярва, че само преди месец двете се бяха заливали от смях над снимките от агенцията за фотомодели. А сега Тереза беше мъртва. От малкото близки приятели, на които можеше да се довери, оставаше само Спенсър.
В сряда вечерта Аби взе самолета за Чикаго. Щеше да се срещне с Джак на тамошното летище. Възнамеряваха да се скрият на Вирджинските острови, за да може Аби да напише продължението на спокойствие. Но преди това Джак трябваше да се появи на панаира в Чикаго. Нещата се развиваха светкавично и книгата очевидно щеше да излезе съвсем скоро. Аби нямаше намерение да пусне Джак да се оправя сам. Все още му нямаше доверие.
Не беше чувала книга да е издадена толкова бързо. Нито пък беше ходила на такова изложение. Мащабите бяха по-големи, отколкото си беше представяла. Щандовете заемаха целия Конгресен център. Някои бяха впечатляващо луксозни, имаше дори и такива с колони от изкуствен мрамор. Един щанд наподобяваше южна плантаторска резиденция с ограда, обрасла в бръшлян. По пътеките се движеха тълпи от хора. Бяха представени всички големи издателства, включително и чуждестранни — от Европа и Азия. Това беше мястото, където се събираха най-големите издатели в света, но повечето автори не познаваха тази страна на бизнеса. Тук обикновено се канеха суперизвестни автори и само най-големите знаменитости раздаваха автографи.