— Може да е някой луд. Пироман. При тях няма нужда от причина.
— Прав сте — потвърди Лутър. — Намериха ли някакви документи?
— Мисля, че са открили портфейла му. При следователя е.
Лутър се отправи към завързаната за кея баржа, като си проправи умело път през събралата се тълпа. На края на палубата беше седнал водолаз в мокър неопренов костюм. Беше вдигнал маската на главата си и пляскаше с крака във водата. Лутър позна в него помощник-следователя Хармън.
— Какво ви води насам толкова рано, лейтенанте? — запита той.
— Миризмата на напалм, разнасяща се призори — усмихна се кисело Лутър и кимна към тялото в чувала. — Изгорял ли е много?
— Огънят е прогорил дървения корпус твърде бързо — поклати глава следователят. — Потънал е като камък.
— Какво още имаш да ми кажеш?
— Може да се е удавил. А може да е бил и мъртъв, преди да иде на дъното. Извадиха малко вода от дробовете му, но не много. Тялото е страшно подуто. Било е във водата повече от седмица. След аутопсията нещата ще са по-ясни.
— А името му как ще разберем?
Следователят сви рамене и показа някакви формуляри на Лутър. Той ги прегледа и се замисли.
— Тук някъде ли е работил?
— Нямам представа. Ако беше, някой щеше да го потърси, нали така?
— Прав си — кимна Лутър. — Сигурен ли си, че е бил на кораба по време на пожара?
— О, да. Беше затрупан с отломки. Мисля, че е бил там, преди да избухне огънят. Беше и обгорял. Водолазите дори не го забелязали, преди един от тях да напипа случайно крака му в тъмното.
— Но все пак сте намерили портфейла му? — обърна се към следователя Лутър.
— Да. — Той протегна ръка, взе някаква мокра книжна торба, подпряна на лебедката, и изсипа съдържанието й. Имаше пръстен, часовник, няколко монети и черен портфейл. Кожа — та беше прогизнала и мека. Някакви тревички се бяха омотали около шофьорската книжка в пластмасовата преградка, но буквите все още се четяха. Лутър прерови съдържанието на портфейла. В една от преградките намери кранчето на бордна карта от полет от Лос Анджелис, с дата и час.
— Има различни възможности — обади се накрая следователят. — Ако не е работил тук, може да е бил клиент. Да си е поръчал да му направят лодка например.
— Може — съгласи се Лутър, — само че как е стигнал до тук този клиент?
— Какво искаш да кажеш?
— Без никакви ключове — поясни Лутър.
И наистина, сред вещите, изсипани от книжната торба, нямаше ключове нито от кола, нито от нещо друго. Лутър сравни името от формулярите с това на шофьорската книжка и се взря внимателно в снимката.
— Не съм убеден, че този човек е бил клиент — заключи той. — Едва ли се е интересувал от яхти.
Рано сутринта те отлетяха за Атланта, а оттам взеха самолет за Савана. Аби се помъчи да поспи, но стюардесата просто не ги оставяше на мира с любезностите си. Все така ставаше с Джак. Беше като магнит за жените. Дори възрастната дама, на която помогна да си качи чантата в багажника над главите им, не преставаше да се взира изумено в него. Но на Аби това започваше да й досажда. Беше хубав, ала в крайна сметка беше човек от плът и кръв. Ако предчувствието й се окажеше вярно, всичките му недостатъци скоро щяха да се изявят. А арогантността му нямаше граници. Той просто не обръщаше внимание на вперените в него очи. Беше разглезен от женското внимание.
Самолетът кацна. Те взеха багажа си, качиха се в колата и се отправиха към Кофин Пойнт. Аби никога не беше идвала в тази част на Америка и всичко й беше интересно — белите дървени къщи и зелените морави пред тях, обраслите с мъх дъбове, песента на щурците и мирисът на прясна пръст. Не беше толкова зелено, колкото на северозапад, но имаше собствена красота. Напомняше й за местата около залива на Сан Франциско. Само че всичко беше някак по-голямо. Те профучаха през наподобяващия пощенска картичка Бофорт с внушителните му стари сгради.
Продължиха по шосе 21, прекосиха канала до Лейдис Айланд и оттам се отправиха за Сейнт Хеленас Айланд и Фрогмор. Скоро свиха по второкласно шосе, което свърши след минути, и те се понесоха по коларски път.
Още докато напускаха магистралата, Аби осъзна, че изобщо не познава Джак Джърмейн. Морган трябваше да й се обади в Чикаго, но тъй и не позвъни. Трябваше да координират действията си преди заминаването й. Е, Морган поне имаше телефона й в дома на Джак. Може пък да беше оставил съобщение.
Джипът се носеше с грохот по неравния коловоз покрай малки къщички и каравани. Вътрешността беше по войнишки чиста, макар че отвън колата плачеше за миене.
— Пое голям риск — рече Джак. — Ами ако Бертоли беше решил да ни зареже, когато отказа да му дадем още книги?