— Нямаше да го направи.
— Защо?
— Нали видя опашката за автографи в Конгресния център? — Аби си премълча за захласнатите погледи на очакващите го с трепет жени. Самочувствието му и без туй беше прекалено голямо. — Опитаха и загубиха — сви рамене тя. — Първи рунд.
— Видя ми се много ядосан.
— Хората в Ню Йорк обичат да спорят — заяви Аби. — Това е част от играта. Голямата нюйоркска надпревара кой кого да прецака.
Джак се разсмя.
— Погледни на нещата от този ъгъл — продължи тя. — Бертоли нанесе най-добрия си удар, поне за момента. Ние обаче му го върнахме тъпкано. Сега има за какво да мисли, да се напъва. Ако се бяхме съгласили на всичко без борба, Карла и Алекс щяха да се приберат у дома и да се натъпчат с антидепресанти.
— Значи мислиш да им дадеш още книги?
— Ще видим. — Тя нямаше намерение да разкрива картите си пред Джак. — Те не искат просто книги, а да ме заробят. Да ме притежават.
— Гледаха мен — заяви Джак.
— Теб. Мен. Засега е все едно.
— Спасих ти задника.
— Нищо не си спасил. Задникът ми щеше да се изнесе с достойнство от залата.
— Това щеше да е грешка — отсече Джак.
— Защо?
— Защото тогава щях да остана насаме с врага.
Аби го изгледа с недоумение — не можеше да разбере дали се шегува, или не.
— Просто исках да разбера колко могат да предложат за още четири книги — усмихна се Джак. — Ти не искаш ли?
— Колкото и да е, няма да е достатъчно.
— Видях някои цифри преди няколко дни. Един автор получи двайсет и четири милиона.
— Това беше за три книги — каза Аби.
Джак я погледна развеселено. Значи все пак проявяваше интерес. Тя отметна кичур коса от лицето си и продължи небрежно:
— Пишеше във вестника.
— Да бе. До некролозите и кръстосаните курсове — изсмя се той. — Няма нищо лошо в това човек да се интересува от пари.
— Не, разбира се. Въпросът е да не правиш някои съмнителни неща. — Като например да се качиш в колата на непознат мъж и да отпрашиш по някое прашно шосе бог знае къде, мина й през ума.
— Пет месеца в класацията на „Ню Йорк Таймс“ — изрецитира важно Джак.
— Исках да го предизвикам — опита се да обясни Аби.
— По-скоро да предизвикаш някой инфаркт. Видя ли как те изгледа? Като че го беше подпалила. Виждал съм хора да хващат голи жици с по-спокойно изражение.
— Ти се напи като прасе.
— Преструвах се. За да го изпързалям, това е всичко — заяви Джак. — Кой нормален човек ще вземе да спори с един пиян? Да не искаш да кажеш, че прекалих?
— Добре беше. Просто типичният писател с неговите малки мании и комплекси. — Тя го погледна примирително и двамата избухнаха в смях.
— Ах, какъв съм готин! Ах, колко съм велик! Кажете, че съм господ, иначе няма да ви играя по свирката. Видя ли лицето му, когато му каза десет седмици начело на класацията. Струва си парите. Сякаш влак го бе прегазил, горкия.
— Карла сигурно още се мъчи да го изчегърта от релсите — засмя се доволно Аби.
— Можех да му обещая книгите — заяви важно Джак. — Но тогава май двамата щяхме да загазим.
— Нямаше двамата — прекъсна го Аби. — Аз щях да загазя. Забравяш нещо, Джак. Ти си моето друго „аз“. И трябва да се отнасяш по-сериозно към ролята си. Ти поемаш някакви задължения, а аз трябва да ги изпълнявам.
— В такъв случай трябва да посетим квартала с червените фенери в Алабама — каза Джак. — Ще ти купя едно секси бюстие и дантелени жартиери. А за себе си лилава филцова шапка.
— И с подобни дейности ли се занимаваш?
— На такъв човек ли ти приличам?
— Външният вид лъже — не се предаваше Аби.
— На черен път с непознат мъж. Май малко късничко се сещаш, а? — Все едно беше в пубертета и чуваше баща си, когато я предупреждаваше да не се качва в кола с непознати.
Джак гледаше право напред. Подобно нещо би казал и някой сериен убиец на наивната стопаджийка, преди да забие ножа в нея или да я изнасили.
Тя го изгледа продължително. Настана потискаща тишина. Аби не знаеше дали да приеме думите му насериозно или просто като глупава шега. Не искаше да се задълбочава, това само би усложнило нещата.
— Само се шегувах — обади се накрая Джак. — Никой няма да те докосне и с пръст.
— Добре — кимна Аби, без да го поглежда.
— Успокой се и се отпусни — засмя се Джак. — Слушай, искаш ли да спра за малко?
— Не — отвърна бързо Аби. Това беше единственото нещо, в което беше наистина сигурна. Не искаше той да спира на черен път насред пустошта.
— Нищо не ми каза за приятелката си, как се казваше тя?
— Тереза?
— Да. Нищо не ми каза за станалото. Съобщението във вестника беше доста неясно. Нещастен случай ли се оказа?