— Тя искаше така. Било й по-удобно.
— Разбирам. Сигурен съм, че на компанията, издаваща кредитните карти, й е било по-удобно — усмихна се отново Лутър. Той знаеше, че Чарли е надвишил лимита си. Само плащането на жена му бе спасило кредитната му карта.
— Това какво ви влиза в работата?
— Въобще не ми влиза. Просто се чудя защо ви е платила такава голяма сума, а после е изчезнала, без да каже на никого къде отива.
— Питайте я нея защо.
— Щях да го направя, ако можех да я намеря.
— Не мога да ви помогна. А сега ще ме извините, но имам работа.
— Знаете ли откъде е взела парите? За да ви плати, имам предвид?
— Не.
— Това са много пари. Тя не е богата.
Явно Чарли не беше единственият, чието финансово състояние бе разглеждано под лупа.
— За какво й бяхте дали пари назаем? — продължи разпита си Лутър.
— Това е личен въпрос. Ако искате да научите нещо повече, донесете ми призовка. Освен това не ми харесва, че си навирате носа в моите работи.
— Уверявам ви, че не си навираме носа където не трябва.
Просто се обадихме в банката и казахме, че разследваме убийство.
Очите на Чарли заблестяха от яд.
— Те бяха много любезни.
— Прекрасно! — Сега всички касиерки в банката щяха да гледат Чарли така, сякаш беше сериен убиец.
— Бяхме много дискретни — продължи мазно Лутър.
— Не се и съмнявам. Сега само вие и още неколкостотин тъпанари от полицията ще знаят кредитния ми рейтинг.
— Досега не съм разглеждал колегите си в тази светлина — сви устни Лутър. — Но ще им кажа при първа възможност. — Той се отправи към вратата.
— Направете го.
— Цялата тази враждебност е продиктувана, предполагам, от работата ви — обърна се от вратата Лутър.
— Не бях забелязал.
— Това е проблемът със стреса на работното място — заключи мъдро Лутър. — Обзема те неусетно и те убива, без въобще да забележиш.
21
Пред внушителния вход на някогашната голяма плантация сега се мъдреха някакви олющени къщички и каравани. В далечината, през почти километров тунел от дървета, се виждаха белите стени и двойното стълбище на голямата къща с високи колони.
Стари дъбове сплитаха клони над алеята, водеща към нея, и почти не пропускаха слънчевите лъчи. Аби имаше чувството, че минават през готическа катедрала, чиито сводове са обрасли с мъх.
Самата алея беше покрита с пясък. Тук-там имаше и локви, останали от последния дъжд. Задницата на колата поднесе леко при една от тях.
— И всичко това е твое? — запита изумено Аби.
— Не се впечатлявай толкова — усмихна се Джак. — Още не си видяла вътре какво е.
Скоро тя разбра какво иска да каже. Къщата на Джак беше като собственика си — построена добре, но показваща признаци на износване. Би свършила чудесна работа като декор на някой филм: плантация без роби, западаща и изоставена. Извисяваше се на цели три етажа, ако се броеше и приземният, а белите колони бяха обрасли в храсти и увивни растения. Тежки греди поддържаха покритата веранда, опасваща цялата къща. Балконът на горния етаж беше с парапет от ковано желязо.
Според Аби къщата датираше от началото на деветнайсети век. Явно генерал Шърман я бе пропуснал при похода си към океана.
Те спряха пред голямото стълбище. Джак излезе от колата и се протегна с удоволствие. Аби застана до него и усети топлината на залязващото слънце на лицето си. Във въздуха се носеше уханието на цъфнали дървета. Този пейзаж нямаше нищо общо със Сиатъл или който да било друг голям град. Нямаше шум, улично движение, нервни хора. Съвременният живот сякаш не съществуваше. Ако не беше колата на Джак, можеше да повярва, че се е върнала в деветнайсети век.
— Ще вземем багажа после — каза той. — Заповядай вътре.
Преди да влязат, той се отби в малка къщичка до стълбището и след миг излезе с куп писма в едната ръка и пакет с логото на „Федерал Експрес“ в другата. Явно там оставяха пощата му, когато го нямаше.
— Така сме се разбрали — усмихна се той. — Едно от удобствата на живота на село.
Той зарови сред пликовете и се заизкачва бавно по стълбите. Аби вървеше след него. Входната врата не беше заключена. Още едно удобство на селския живот, помисли си тя.
Входното антре приличаше по-скоро на зала в музей — широки блестящи дъски на пода, огромно напукано огледало в единия ъгъл.
Джак тръгна по широкия централен коридор и Аби покорно го последва.
— Настани се удобно. Идвам веднага. — Той се отправи нагоре по величественото стълбище с резбовани перила, а Аби се насочи към голям салон вляво от стълбите. Вътре беше тъмно. Тежки кадифени завеси с пискюли закриваха прозорците с дебели стъкла и плътни щори. Четириметрови плъзгащи се врати отделяха салона от трапезарията. Огромен кристален полилей висеше над махагоновата маса и столовете с високи облегалки около нея. Подходяща обстановка за военен съвет.