— Имаш ли нещо диетично?
— Естествено. — Той извади кутийката, отвори я, взе една чаша и я сложи в камерата.
— По стъпките на баща си ли тръгна? В морската пехота?
— О, да. Нали си чувала за хромозомите X и Y дето правят момченцата и момиченцата различни. Е, аз пък имам Д хромозома.
— Това пък какво е?
— Д за дебелокож. Дядо ми го имаше. Прадядо ми също.
Можеш да строшиш бръснач във вратовете ни. Но всичко май приключва с мен.
Аби го погледна въпросително.
— Няма малки Джакчета — обясни той.
— Ясно — кимна тя. — Аз си мислех, че сигурно си бил женен.
— Тази тема за разговор не ми допада — прекъсна я той. — Просто връзките се оказаха не достатъчно плодотворни.
Той отпи голяма глътка от ледената бутилка бира, после я остави на бара до купа листа, които бе донесъл отгоре.
— А къщата? — продължи с въпросите Аби.
— Наследство — отвърна Джак. — Като гените. Получих къщата и деветстотин акра земя, всичките ипотекирани. А Джес… Помниш ли Джес, хубавецът с леопардовата препаска?
Аби се разсмя и кимна.
— Той получи парите на семейството. Във вид на акции и облигации.
— Явно е пестелив човек — сви рамене Аби. — Ако се съди по апартамента му.
— Пестелив ли? Джес? Профука почти всичко, скъпа, това е истината. Джес обича да живее на бързи обороти. За него животът е просто един голям купон. Той откри Ел Ей и потъна в него. Купонът продължава.
— Той не е бил в морската пехота, нали?
— Джес е черната овца в семейството — изсмя се на свой ред Джак. — Отклонение от традицията. Той и татко стигаха до бой. — Нахлулите спомени явно не бяха от най-приятните. — Джес имаше късмет, че се появи толкова късно на бял свят. Ако татко беше десет години по-млад, Джес нямаше да оцелее. Но това е друга история. Уморена ли си? — Двамата се бяха облегнали на бара един срещу друг.
— По-скоро напрегната — отвърна Аби. Често се чувстваше така след дълго пътуване.
— Добре. Защо не седнеш, да се отпуснеш, да почетеш — предложи Джак. — В тази къща има много неща за четене.
— Знам. Видях библиотеката ти.
— Нямах предвид нея — усмихна се лукаво той и бутна към нея купа листа, превързани с ластик.
— Какво е това?
— Написал съм нещичко.
— То ли беше в кутията, която взе отвън? — Аби веднага си помисли за някой върнат ръкопис от издателствата.
— О, не — отвърна Джак. — Спрях да пращам ръкописи преди няколко месеца. В кутията имаше друго нещо. — Това поне беше добра новина. Аби се безпокоеше Джак да не изпраща свои ръкописи, подписани със собственото му име, на различни издателства в Ню Йорк. Ако някой редактор свържеше името му с това на Гейбъл Купър, биха възникнали много въпроси. Освен това би пострадало името на Купър, ако Джак пишеше боклуци.
Тя прелисти няколко доста оръфани страници. Беше голям ръкопис, около хиляда печатни страници.
— На кило ли ги продаваш? — запита шеговито тя.
— Според теб е много голям, така ли?
— Освен ако не искаш да излезе в четири тома.
И двамата се разсмяха.
— Не гарантирам, че ще го прочета довечера — продължи тя.
— Никой не те кара да бързаш. Чети и утре. Вземи го със себе си, като тръгнем. Няма да те притеснявам — каза той, но пламъчето в очите му издаваше нетърпението, с което очакваше присъдата й.
Беше четири сутринта и Аби не можеше да заспи повече. Чу някакъв шум долу. Сигурно Джак беше свикнал да става рано. Беше я настанил на горния етаж, в едно от ония древни легла с четири дървени колони и балдахин. На шкафчето имаше порцеланов леген и кана с вода, а банята беше в дъното на коридора. Джак я бе оставил сама горе и се бе настанил в една от спалните на долния етаж. Стаята на Аби бе по-голяма от много хотелски апартаменти и беше пълна с красиви стари вещи.
Аби си беше легнала към десет и беше спала около три часа, когато изведнъж се събуди. За миг беше като замаяна, не разбираше защо прозорецът е отляво, а не отдясно, после изведнъж осъзна, че не се намира у дома си.
Тя се претърколи в леглото и седна. Не знаеше защо се е събудила. Може би беше сънувала Тереза. Напоследък мислеше много за нея. Виждаше безжизненото й тяло на носилката пред къщата оная сутрин. Това видение просто я преследваше, особено нощем. Питаше се дали ченгетата са пипнали Джоуи и защо Морган не се обажда. Много неща я тревожеха.
Аби се въртя неспокойно още два часа, накрая светна лампата и се опита да чете. Не беше написала нито дума, откакто беше заминала за Лос Анджелис с Тереза. Беше нахвърляла някакъв план за продължението на книгата си, но не беше започнала самия ръкопис. Щеше да го направи на островите. Джак искаше да узнае нещо повече за сюжета, но тя не му беше казала нищо. Още беше рано. И без това той контролираше прекалено голяма част от живота й и това не й харесваше. Сега продължението й даваше нова сила. Издателите никога не се задоволяваха само с една книга, особено ако първата обещаваше да донесе пари. Очакваха да се пише по поръчка и непрекъснато съкращаваха времето между отделните ръкописи. Щастливите дни на книгоиздаването като част от изкуството бяха отминали. Книгите днес бяха просто още един продукт, а на хората, които ги пишеха, се гледаше като на ексцентрично, но необходимо зло. Аби знаеше, че рано или късно Карла и Бертоли ще поискат да научат повече подробности за продължението. Щяха да искат корицата да е готова, преди ръкописът да е завършен. Щеше да се наложи да им подава информация чрез Джак, макар и на час по лъжичка, за да ги успокои. Така щеше да държи и него вързан на въженце, като марионетка. Новата книга щеше да й гарантира контрол върху всички.