Тя отвори книжката с меки корици от Елмор Ленард, закупена на летището. Ленард беше цар на диалога и след ръкописа на Джак беше като нектар след глава лук за читателското небце. Едно ставаше ясно от творението на Джак — този човек просто не можеше да пише.
Сюжетът му беше типично мъжки, някакви умопомрачително високи технологии на фона на истински комикс от глобални конспирации и невероятни сблъсъци. Беше населен с цяла армия от лоши политици и некадърни бюрократи, от една страна, и храбри войници, от друга. Главният герой беше изумително красив и бе завършил престижен университет. Всички жени бяха изумителни красавици, но не бяха завършили дори колеж. Това нямаше значение, защото всички имаха големи гърди и дълги крака. Изумителните красавици пърхаха като пеперуди около изумително красивия мъжкар. Когато тези изумително красиви хора не се съвкупяваха — а това те вършеха най-често, — дезактивираха атомни бомби или разкриваха заговори за убийството на президента. Главният герой нямаше възраст и семейство, а по чувство за дълг можеше да се сравни само със Супермен. А мъжкият му атрибут беше по-бърз дори от летящ куршум. Явно това невероятно създание бе моделирано по представите на Джак за самия себе си. Но той съществуваше, от плът и кръв.
На стената долу имаше негова диплома. Не беше от Военната академия. Беше завършил Станфорд и бе специалист по Латинска Америка. С какви ли оценки, запита се тя. И дали бе дезактивирал атомна бомба, или пък се бе срещал с президента? Не се и съмняваше, че харесва големите гърди и дългите крака. Как ли бе понесъл всичко това старият гадняр, както го наричаше Джак? Особено постъпването в Станфорд. Сигурно бе имало много крясъци, когато Джак бе напуснал военното поприще.
Тя усети, че очите й просто се плъзгат по редовете. Умът й бе зает с други неща. Чу шум от гуми по пясъка, стана и се приближи до прозореца. Колата на Джак се отдалечаваше по алеята и скоро изчезна в тунела от листа. Къде ли отива в пет часа сутринта, зачуди се Аби.
Където и да беше отишъл, щеше да се върне. Тя си легна отново и взе книгата. Прочете половин страница и установи, че нито една дума не е стигнала до съзнанието й. Затвори книгата и стана. Изведнъж осъзна, че е съвсем сама в цялата къща.
— Не, не бива да го правиш — каза си тя, но не много убедено. После си спомни как бе влязъл в живота й този човек. Без повече колебания тя нахлузи джинсите си, облече някаква фланелка, обу маратонките на бос крак и тихичко излезе от стаята.
Коридорът беше тъмен, макар че първата светлина от настъпващия ден вече се процеждаше през прозореца над стълбите.
Тя се приближи на пръсти до стаята в дъното на коридора. Бе видяла Джак да влиза и да излиза оттам, носейки нещата си за спане. Сигурно беше неговата стая. Тя натисна дръжката и вратата се отвори. Аби влезе и затвори след себе си.
Стаята беше по-голяма от онази, в която беше спала, и пълна с безброй вещи. Някакви дрехи бяха прилежно сгънати на леглото, което, за разлика от нейната дървена антика, беше с метална рамка и като Джак издаваше войнишка твърдост. През малка врата в дъното се влизаше в нещо като дневна, с цяла стена от прозорци, гледащи към двора, блатата и пролива зад тях.
Под прозорците имаше старо резбовано бюро, а върху него бяха наредени компютър и всякакви електронни уреди и приспособления. Грубите чамови лавици по протежение на стената се огъваха под тежестта на наблъсканите безразборно книги. Тук нямаше скъпи томове в кожа и злато както в долната библиотека, а само евтини издания в меки корици. Много от тях приличаха на технически монографии. Бюрото беше отрупано с листове хартия. От лазерния принтер още стърчеше един. Синьо земно кълбо подскачаше по екрана на цветния монитор.