— Защото това не ме вълнува — заяви той. — Нямам намерение да ги съдя. Според мен няма нищо лошо в това да си имаш красива любовница. Затова при католиците има по-малко разводи. Така и въздържанието е по-лесно.
Аби се разсмя, поклати глава и се отказа да спори. Американските туристи във фоайето приличаха на скитници — мъжете с шапки за бейзбол и размъкнати фланелки, жените с джинси и ранички. Аби нервно приглади смачканите си памучни панталони и оправи мократа от пот яка на блузката си.
— Ще ми трябват малко дрехи — прошепна тя на Джак, до като се приближаваха към рецепцията.
— Давай! Имаме достатъчно време. Магазините са ей там — посочи той галерията с бутици. Витрините им блестяха от бижута и разкошно облечени манекени. Тя се поколеба за миг, докато той се разправяше с момичето.
— Добре дошли, мистър Джърмейн — пое кредитната му карта тя. — Имаме резервация за вас. Има и едно съобщение. — Тя му подаде някакъв плик. Джак го отвори нетърпеливо.
— Хенри ни е намерил.
— Хенри ли?
— Енрике. На този остров нищо не става, без той да разбере за него. Явно на летището сме се разминали с лимузината му. Изпраща я след няколко часа да ни вземе от хотела.
— Много щедро от негова страна да наеме лимузина — учуди се Аби.
— О, той не я е наел — усмихна се дяволито Джак.
Администраторката провери кредитната карта на Джак и след миг му подаде две магнитни карти вместо ключове. После натисна звънеца да качат багажа им.
— На деветия етаж сме, в съседни стаи. — Джак подаде на Аби едната карта, поставена в плик с номера на стаята й. — Хайде, върви на пазар. Аз ще се погрижа за багажа и ще те чакам горе. Имай предвид, че за вечеря ни трябва официално облекло. — Той се обърна и тръгна към асансьора, но Аби не се помръдна. — Какво има? — попита изненадано той.
— Аз, ъъъ, нямам кредитна карта. — Да имаш шестстотин хиляди долара в банката и да не можеш да похарчиш и цент.
— На рецепцията ще ти осребрят чека — обясни Джак.
— Не мога да направя и това. — Тя си спомни предупреждението на Морган да не пипа сметката, докато полицията я издирва.
Джак се наведе и прошепна нещото на жената на рецепцията. В отговор тя кимна и посочи с ръка към бутиците.
— Няма проблеми — посочи картата ключ в ръката й Джак. — Кажи им да ги пишат на номера на стаята.
— Може ли?
— И тя сигурно така си е получила роклята. — Джак посочи с глава младата латиноамериканка. — Да бъдеш любовница на богаташ си има някои преимущества.
— Това пък какво значи?
Той се ухили и бързо влезе в асансьора, преди тя да успее да го сграбчи.
— Нали ще ги изтеглят от кредитната ти карта — извика след него тя. — Ще ти ги върна. — Вратата на асансьора се затвори пред ухиленото лице на Джак и Аби остана сама във фоайето. Със смачканите си дрешки до младата красавица в блестяща вечерна рокля. Изглежда, че колкото и пари да имаше, все не можеше да се облече както трябва.
Думата „пестеливост“ явно бе напълно непозната в бутиците на „Кондадо Плаза“. Аби се надяваше кредитната карта на Джак да има висок лимит. Тя си купи само два тоалета: един спортен — панталон, блуза и лек пуловер, както и тъмносини спортни обувки, и една вечерна рокля, която струваше колкото половината й месечна заплата. Но й стоеше страхотно. Проста и същевременно много изискана, придаваща загадъчност и очарование на вечерта. Купи си и чифт елегантни обувки с високи токове към нея. Никога не беше харчила толкова пари. Беше свикнала да чака разпродажбите в края на сезона и обявите за намаление в каталозите. Хората, които си мислеха, че всички адвокати са богати, бяха луди. Щеше да каже на Спенсър да прати парите веднага щом го чуеше. Не искаше да дължи нищо на Джак.
Два часа и половина след като се разделиха във фоайето, телефонът в стаята й иззвъня. Лимузината беше долу.
Когато се появи на вратата в новата си вечерна рокля, Джак, който я чакаше до асансьора, свирна одобрително.
— Изглеждаш страхотно.
— И ти — поруменя тя.
— Да вървим — хвана я за ръката той. Стори й се искрено доволен. — Да идем да видим как живее другата половина.
Долу ги чакаше висок мъж с униформата на шофьор. Беше англосаксонец, не латиноамериканец.
— Радвам се да ви видя отново, мистър Джърмейн. — Говореше с отривист английски акцент.
— Как си, Зийк? Отдавна не сме се виждали.
— Твърде отдавна — каза шофьорът.
— Зийк, да ти представя Аби. Аби, това е Зийк.
— Госпожо — докосна шапката си шофьорът. Аби му се усмихна. Той ги поведе към колата, паркирана пред входа. Не беше обикновена лимузина, а лъскав черен ролс-ройс.