— Виждам, че още караш фантома.
— Не съм и помислял за друго — заяви шофьорът. — Глупаците да се бият за разните му там линкълни и кадилаци.
Не стават за нищо.
— Трябва да убедиш Хенри да ти купи Сребърния дух.
— Говорил е с тях — отвърна Зийк. — Не я продават. — Той задържа вратата, докато Аби и Джак седнат. После мина от другата страна.
— Какво е Сребърния дух? — попита Аби.
— Първата кола, направена от фирмата „Ролс-Ройс“. Хиляда деветстотин и осма година. Казват, че струва четирийсет и четири милиона.
— Добра година трябва да е била, няма що — възкликна Аби.
— Но както сама чу, „Ролс-Ройс“ не я продават.
— И само това спира твоя приятел?
Джак я изгледа с усмивка.
— Как ли пък не! — сви рамене скептично тя. — Запазих касовите бележки за дрехите. Ще ти върна парите след няколко дни. Само да се уредят някои финансови проблеми.
— Не се притеснявай — протегна се Джак.
— Само че аз се притеснявам. — Не й харесваше да носи дрехи, купени от мъж, с когото я свързваха чисто делови отношения.
— Тези финансови проблеми трябва да бъдат уредени от твоя приятел Спенсър, нали така?
Аби го изгледа, но не отговори.
— Сигурна ли си, че можеш да му се довериш?
— Сигурна съм.
— Доколкото си спомням, в оня чек, който прехвърлих на твое име, имаше много нули — заяви Джак. — Както гласи една стара поговорка, ако имаш толкова много пари, трябва да ги сложиш в една кошница и да я пазиш много внимателно.
— Ще я пазя — отвърна троснато Аби. — И ще ти върна парите веднага щом мога.
— Нямаме бърза работа.
Колата се носеше безшумно по тесните улици, покрай някои от най-лошите бордеи, които Аби бе виждала. Но те постепенно бяха изместени от малки къщи. След около два километра се появиха и високи огради около къщите. Самите те ставаха все по-високи, докато накрая някои й заприличаха на музеи. Средиземноморски тип вили, нарече ги Джак. Ролсът зави към брега. Движението бе много по-спокойно.
— Къде отиваме?
— Към океана.
— Приятелят ти на плажа ли живее?
— Понякога. Има няколко местенца на острова. Прескача от едно на друго през цялото време.
Караха покрай скалистия бряг, докато всички къщи не останаха зад гърба им. След няколко километра колата зави към нещо като нос и намали леко. Въоръжен пазач в униформа излезе от каменна будка, позна ролса и им махна да преминат през желязната врата, която се отвори и също тъй бързо се затвори след тях.
Продължиха напред. Пътуването сякаш нямаше край, докато най-сетне зад балдахина от листа тя съзря голяма къща, разположена сред сочнозелена морава. Под нея беше широкият бял плаж и лазурното море. Беше привечер и облаците на хоризонта блестяха като седеф под последните слънчеви лъчи.
Самата къща беше изумителна, Аби никога не беше виждала нещо подобно. Състоеше се от редица кръгли павилиони, всеки от които с масивен сламен покрив. Махагоновата врата бе покрита с дърворезба, а рамките на малките прозорци бяха от тиково дърво.
— Хенри видял нещо подобно в някакво село на остров Бали преди няколко години — обясни Джак. — Много му харесало.
— То се вижда — излезе от колата Аби. Зийк й държеше вратата.
— Разбира се, къщата в Бали не е била толкова голяма. Но той накарал архитекта си да иде дотам и да я види. Това е резултатът.
— Не ми се мисли какво би станало, ако си беше харесал Тадж Махал — подметка Аби.
— Права си — съгласи се Джак. — Невероятно е какво може да се постигне с малко въображение и пет милиона долара.
Какво ли прави тук човек с толкова много пари, запита се Аби. А и откъде ли бяха те? Наркотици, мина й през ума.
Те се приближиха до вратата и Джак дръпна копринения шнур. Някъде във вътрешността се разнесе приятен звън. След миг иконом в бяло ленено сако отвори вратата и се усмихна широко.
— Очаквахме ви, мистър Джърмейн. Заповядайте.
Мебелите в разкошния хол бяха от тъмно полинезийско дърво и целите в дърворезба. По стените висяха дървени и рисувани маски. Беше много хладно и Аби се запита как ли се поддържа климатик в жилище със сламен покрив.
— Той ви чака — каза икономът и ги поведе навътре. Минаха през няколко големи стаи и се озоваха в библиотеката.
Гледката към океана бе просто изумителна. В залива почти до брега бе закотвена голяма яхта със запалени светлини.
Мъжът зад голямото резбовано бюро хвърли писалката и скочи на крака.
— Джак, негодник такъв! Не ми каза къде ще отседнеш. Толкова трудно те намерих. — Домакинът беше висок и слаб, с тъмна коса, черни очи и заразителна усмивка. Но Аби усети, че тя би се превърнала в студена маска в мига, в който застанеш на пътя му. Той прекоси стаята с пет крачки и стисна Джак в мечешката си прегръдка.