Трябваха му няколко дни, за да обмисли плана си. В очите на Чарли адвокатите бяха върховните жреци на обществото, специални хора със специална власт. Те правеха законите, тогава защо да не ги използват за свои цели? За два дни в свободното си време Чарли изготви граждански иск срещу Аби и го подаде в съда в Сиатъл. Това се правеше хиляди пъти на ден из цялата страна и никой не му обръщаше внимание, освен ако не ставаше дума за рок звезда или известен баскетболист.
Обвини Аби в гражданска измама, в необявяване на обща собственост при развода им. Нямаше никакви доказателства. Но за да се подаде един иск, не са нужни доказателства. Е, ако искаш да спечелиш, тогава е друго нещо. Чарли нямаше намерение да ходи на съд. Дори не направи опит да призове Аби било лично, било чрез публикация във вестника.
Използвайки номера на подадения иск, той успя да получи съдебно постановление, изискващо от получателя да предостави сведения, включително и банкови. И Чарли хукна по следата.
Отиде първо в банката, където Аби бе написала чека, покриващ разходите от кредитната му карта. Установи, че е закрила сметката си два дни след потвърждаването валидността на чека. Това не го изненада. Ако беше решила да крие пари, нямаше да остави така лесно следи. Но фактът, че е закрила сметката, го убеди, че става нещо. Аби криеше някакви доходи.
Той се сдоби и с втора призовка. Преструвайки се на потенциален клиент за обявената й за продан къща, той установи, че неин колега от старата фирма, Морган Спенсър, движи продажбата. Логично беше да се предположи, че Спенсър движи и други нейни дела. Въпросът беше в кои банки Спенсър и фирмата му влагаха парите си?
Чарли прегледа внимателно последния брой на малко правно вестниче и откри онова, което търсеше. Беше списък на млади адвокати, придобили наскоро правоспособност. Той намери подходящия кандидат, вдигна телефона и позвъни във фирмата.
— Здравейте. Казвам се Даниъл Суенсън — насили се да говори по младежки наивно той. — Току-що изкарах изпита си за правоспособност и искам да поговоря с някой от адвокатите във вашата фирма. За съвет.
— Какъв съвет? — Гласът на секретарката звучеше доста игриво.
— Ами как да почна, нали знаете. Да си отворя кантора. Да си открия сметка, да водя счетоводство.
— Откъде разбрахте за нашата фирма?
Както и предполагаше, най-трудно беше да минеш през секретарката.
— Един от преподавателите във факултета ми каза, че вашата фирма е сред най-добрите в града. Имате страхотна репутация — заяви Чарли. — Затова реших да почна от вас.
— Изчакайте — каза жената и Чарли си заподсвирква тихичко, докато слушаше приятната музика, долитаща от другия край на жицата.
— Ало, с кого разговарям? — Мъжкият глас беше плътен и мелодичен.
— О, здравейте. Казвам се Даниъл Суенсън. Не знам какво ви е предала секретарката, но аз наскоро завърших и някои от моите преподаватели много похвалиха вашата фирма. Казаха, че се управлява отлично и ми препоръчаха да се обърна за съвет към вас. Казаха, че не бихте имали нищо против. — От подобни глупости главите на богатите адвокати наистина се замайваха.
— Разбира се, че нямаме нищо против.
— А мога ли да попитам с кого говоря?
— С Луис Кътлър. Изпълнителен директор.
— Леле, не предполагах, че ще попадна на шефа — въз кликна със страхопочитание Чарли.
— Няма нищо. С какво мога да ви помогна?
— Искам да си открия служебна банкова сметка, за да работя с клиенти. Мислех си, че може да ми препоръчате някоя добра банка, която се ползва от колегията?
— Разбира се. Няма проблем. От години използваме клона на „Фърст Нашънъл“ в центъра. Потърсете Джим Ханфорд. Кажете му, че ви праща Луис Кътлър.
— Всички партньори ли използват тази банка?
— За бизнес, да — отвърна Кътлър. — По-лесно е за счетоводството. Става доста трудно, ако имаш сметки из целия град.
— Много ви благодаря. Страшно ми помогнахте. Няма да го забравя — увери го Чарли.
— Моля. Знам какво е да започваш. Спомням си…
Чарли затвори и остави големия бос да си говори по телефона. После пъхна постановлението в машината и написа името на „Фърст Нашънъл“ в графата получател. Подписа го със замах, пъхна го в чантата си и излезе.
След двайсет минути той влезе с танцова стъпка през въртящата се врата на банката. Престори се, че пише нещо на масата в средата, докато не откри на едно от бюрата табелката с името, което търсеше. Чарли се приближи към служителя, седнал зад него.
— Мога ли да ви услужа с нещо, сър? — вдигна глава за почващият да оплешивява мъж на средна възраст.
— Здравейте, мистър Ханфорд. Казвам се Чарлс Чандлис. Аз съм адвокат и имам разпореждане за проверка на финансовото състояние на един от вашите вложители. — Той подаде своя документ и служителят го прочете внимателно. Бланката изглеждаше съвсем официално, с името на съда и номера на делото. — Става дума за нещо много специфично. Искаме само информация за упоменатото лице. Банката не е посочена като страна по делото — вметна той с надеждата банковият служител да разбере какво ще загуби, ако откаже да говори. При Чарли изкуството на сплашването бе достигнало съвършенство.