— Разбирам. Правният ни отдел е в друга сграда. — Човекът зад бюрото изглеждаше искрено объркан; не знаеше да ли да се подчини, или да изпрати бланката на адвокатите си.
— Може да им я изпратите, ако желаете. Но аз се надявах да получа някаква информация още днес. Естествено, ще разполагате с известен период от време. Десет дни, две седмици. Знам, че сте много зает. — Първо тоягата, после морковчето, помисли си Чарли.
— Разбирам. — Ханфорд се взираше отчаяно в листа хартия пред себе си, надявайки се нещо да изскочи оттам и да му даде някакво оправдание за забавяне на отговора. Но ни що не последва.
— Един приятел ми препоръча вашата банка най-горещо. Сигурно го знаете. Лу Кътлър от „Старл, Хобс и Карлтън“. Има много високо мнение за вас.
— О, да, естествено. Познавам Лу.
— Чудесен човек — заяви ентусиазирано Чарли. — Познаваме се отдавна. Не спира да ви хвали. Казва, че трябва да прехвърля служебните си сметки при вас. Май се каня да го послушам.
— Всичко изглежда в ред — разцъфтя в усмивка лицето на Ханфорд.
Всъщност не беше. Би могъл да поиска потвърждение, че клиентът му е получил призовката. Без да има представа за подадения иск, Аби не би могла да се защити в съда. Един адвокат в банката би съзрял веднага тази процедурна нередност. Но ако всичко вървеше по план, Чарли щеше да е получил информацията, която търсеше, преди юристите да се усетят.
— Какво искате да знаете? — попита банковият служител.
— Много просто — засия Чарли, — искам да знам дали в момента при вас има някакви сметки на името на упомена тото лице. И ако е така, на каква сума възлизат към днешна дата? Засега това е всичко. Както вече казах, подробната справка може да изготвите на спокойствие и да ни я изпратите по-късно.
Изглеждаше разумно. Трябваше само да погледнат в компютъра. Ханфорд кимна.
— Мисля, че можем да направим това. — Той зачука по клавиатурата. — Как беше името?
— Абигейл Чандлис — отвърна бързо Чарли. Призовките наистина вършеха чудеса. — Може и да е на Аби.
— Да, има сметка на това име. Съвместна, заедно с някой си Морган Спенсър. — Той записа номера на листче и го подаде на Чарли.
— Мога ли да попитам каква е сумата в нея?
Ханфорд натисна няколко клавиша и се взря изумено в екрана. После написа нещо на листче и го подаде на Чарли. Това беше политика на банката, при големи сметки суми не се съобщаваха на глас. За дискретност и сигурност. Чарли подсвирна. Аби имаше милион и двеста хиляди долара на влог. Той едва не падна от стола.
— Можете ли да проследите източника?
— Има само две вноски. Но компютърът не показва откъде са дошли.
— Има ли начин да разберем?
— Почакайте за момент. — Ханфорд вдигна телефона. — Дайте ми информация за движението на сумите в тази сметка. — Той продиктува номера. — Само две вноски? Бихте ли ми ги пратили по факса? Благодаря. — Той даде номера на факса на банката и затвори. — Ще стане до няколко минути.
И наистина, след по-малко от пет минути от факса излязоха два листа.
— Последната вноска е направена с чек на стойност малко над шестстотин хиляди долара. Сумата е изтеглена от сметка на „Пиетрос Филмс, Лимитед“.
Името не значеше нищо за Чарли. Първата вноска, пак за около шестстотин хиляди долара, беше платена от „Оуенс и съдружници“. В Ню Йорк. За авторски права.
Странното беше, че и двата чека бяха на името на Джак Джърмейн. Бяха подписани като получени от него и след това сумите бяха внесени в сметката на Аби.
25
Никога досега Аби не бе имала време или пари да пътува. Практикуването на право през деня и писането на романи през нощта не позволяваше човек да се отдава на удоволствия или да опознава света. Това беше цената, която всеки начинаещ писател трябваше да плати.
Аби никога не беше виждала нещо подобно на стария Сан Хуан. Там имаше сгради, датиращи от времето на Колумб.
Беше рано следобед. Вечерта трябваше да напуснат Пуерто Рико. Яхтата на Енрике щеше да ги вземе от пристанището вечерта. Аби и Джак си пробиваха път през тесните калдъръмени улички, покрай магазинчета, чиито собственици седяха отпред и бъбреха на испански. Във въздуха се носеше романтиката на Стария свят, пълна с очарование и колорит. Аби реши, че трябва да вмъкне всичко това в новия си роман.