На пристанището бе спрял туристически кораб и от него се изсипа тълпа туристи, които запъплиха по улиците на стария град в търсене на паметници и сувенири. Дори Джак приличаше на турист. Беше облечен с тясна фланелка и шорти, а на хълбока му висеше голям фотоапарат.
Докато се разхождаха по площада, Аби усети с неприязън как всички женски погледи, млади и стари, буквално се лепят по Джак. Действаше им като афродизиак. Дори и мъже го заглеждаха. Притежаваше харизма и неустоимо обаяние, това беше истината. Трябваше да стане политик. Беше висок, с бронзов тен и изваяни черти. Имаше нещо в гъстата му черна грива и начина, по който отмяташе кичур коса настрани с една ръка. Блестящата усмивка напомняше за Джон Кенеди. Повечето от жените се стараеха да го оглеждат равнодушно, докато се разминат, но после се обръщаха с неприкрит интерес след него и избухваха в смях или почваха трескаво да си шепнат. За Аби усещането бе просто нелепо. Долавяше завистта на другите жени като нещо почти осезаемо. Сякаш изведнъж бе попаднала в света на бляскавите и красивите. Не можеше да не се наслади на мига. Тя не беше фотомодел, но и съвсем не изглеждаше зле. В някой свят, непокварен от културата на младостта, би привлякла много повече внимание. Запита се как ли би се чувствала, облечена като принцеса, под ръка с Джак на някое особено лъскаво място. Като например раздаването на Оскарите.
Сънищата посред бял ден не бяха полезни и тя се закатери с виновна усмивка след Джак по хълма, ограждащ стария град. Под краката им се разбиваха вълните на Атлантическия океан.
— Погледни натам — махна с ръка на северозапад Джак. — Това е крепостта Ел Моро. Пази пристанището.
Аби съзря очертанията на древни крепостни стени, каменни кули и парапети.
— Искам да я видя — каза тя.
— После — рече Джак. — Първо да хапнем нещо. Обичаш ли мексиканска кухня?
Под хълма имаше малко ресторантче и Джак и Аби се настаниха на терасата. Поръчаха си по една маргарита и вечеря и се заслушаха в латиноамериканските ритми, долитащи от джубокса. По стените имаше фрески в нежно розово и ярко зелено — цветовете на Карибите. Парченцата пилешко и говеждо цвърчаха апетитно в металните тиганчета, Джак и Аби ги увиваха в тортили с размера на мексиканска шапка и разговаряха за книгата.
От издателството бяха снимали Джак за задната корица и за рекламната кампания. Бяха наели и голяма рекламна фирма за телевизионните му изяви. Оуенс и Бертоли искаха той да е добре подготвен за медиите. Аби се притесняваше, че трябва да го пусне сам в Ню Йорк. Но тя трябваше да пише, а и рано или късно щеше да се наложи да му се довери.
— За какво ще говориш на интервюто? — попита тя.
— За моята книга — ухили се той. — Затова как съм я на писал.
— И как стана това?
— Много внимателно. Разбирате ли, тя просто се изля от сърцето ми. Всяка буква и запетайка.
— И колко време продължи този процес? — Аби предполагаше, че въпросите ще бъдат все от този тип.
Джак се замисли за миг.
— Пет месеца.
— Повече — поклати глава Аби.
— Седем месеца.
— Още.
— На камък ли я дълба? — възкликна Джак.
— Хубавата книга иска време — заяви важно Аби. — Като хубавото вино. — Ако се съдеше по ръкописа му, Джак сигурно ги бълваше по една на месец.
— Колко време ти отне? — попита сериозно той.
— Две години.
Той подсвирна тихичко.
— Толкова ми трябваха да уловя верния тон, да изградя характерите, да мотивирам действията им. Измислянето на вярната формула изисква време. Ако искаш да е убедителна.
— Как тогава ще напишеш следващата за една година? — попита недоверчиво той.
— Като се скъсам от работа. Успей или умри, така е при нас. Или издателите въобще не те искат, или искат от теб по една книга всяка година. Или дори по-скоро. Смята се, че могат да накарат читателите да привикнат към теб, както се привиква към цигарите — обясни тя.
— Е, читателите поне не хващат рак — усмихна се примирително Джак.
— Не съм убедена — възкликна тя. — Никой не прави рентгенова снимка на интелектуалното им развитие.
— Значи свърши книгата за две години?
— Всъщност я написах за осем месеца. Следващите шестнайсет я пренаписвах и преработвах. — По-точно би било да се каже окастрях, помисли си тя. — Всеки може да пише.
Въпросът е можеш ли да пренапишеш готовата книга. И когато го направиш, дали е било за добро или за лошо?
— Какво искаш да кажеш? — Джак явно не я разбра.
— Как да ти обясня? Като при музиката е, само че тук не се вслушваш в мелодията. По-скоро в интонацията, в ритъма на прозата. Доброто писане изисква добро ухо. Ако не си музикален, просто се откажи.