— Да ти изглеждам на човек, който има нужда от милостиня? Освен това не ми трябват пари. А Хенри не се нуждае от помощта ми. Той е самотен. И иска да си купи приятел.
— Стани му приятел тогава.
— Предпочитам да бъда писател.
— Не всеки може да напише роман — заяви Аби. — Ръкописът ти се нуждае от много работа.
— Затова реших, че можем да поработим по него заедно — остави вилицата си той.
— И откъде ти хрумна тая идея? — изненада се Аби.
— Ами от факта, че работим заедно по твоя.
— Имаме различни представи за работата.
— Аха, разбирам. Раздаването на белозъби усмивки и демонстрирането на бицепси не влиза в представите ти за съвместна дейност. Дай да изясним нещата. Значи ти ме искаш заради тялото ми, не заради ума ми?
Аби се разсмя. Но това беше истината. Той й беше необходим точно за това. Мъжете в шоубизнеса задължително печелеха повече пари от жените. А парите бяха крайната мяра за успеха. Само две или три от звездите във всички кино хитове бяха жени. И те получаваха много по-малко от мъжете, които им партнираха. Същото важеше и за книгите, от юридическите трилъри до военните приключения. Единственото място, отредено на жените, бяха любовните романи и от време на време някое криминале.
Но тежката артилерия, най-продаваните автори — Гришам, Крайтън, Кланси и Стивън Кинг — бяха мъже. Никой не се стремеше да копира Джудит Кранц или Даниел Стийл. Вярно, че си печелеха тихичко милиони. Но дори и при големите им продажби никой не се хвърляше да филмира всяка написана от тях дума. Те не принадлежаха към елита. Короните в света на развлекателната литература бяха все за мъже. Аби беше преценила, че след като не може да ги победи, ще трябва да стане част от тях — поне докато не дойдеше време да излезе от сянката и да поиска онова, което й се полагаше.
— Кажи сега съвсем накратко какъв е проблемът с моя ръкопис — прекъсна размислите й Джак. — Историята ли куца? Или писането?
Тя направи няколко странни физиономии. Отговорът беше най-общо утвърдителен. Джак просто нямаше слух.
— Бихме могли да поработим върху него — продължи да настоява той. — Нали сама казваш, че преработването му е майката.
— Само ако имаш ухо.
— Ще използваме твоето — настоя Джак. — Аз не съм горд. — Този човек имаше кожа на алигатор. Сега просто се усмихна и натъпка устата си с месо.
— Нямам време — заяви Аби. Той не й обърна внимание. — Колко такива неща си написал? — Ръкопис едва ли беше най-подходящата дума в неговия случай.
— Осем. Досега — заяви той и вдигна пръстите на двете си ръце.
— Аз бих спряла дотук — усмихна се кротко Аби.
— Всъщност има и девети, но за него няма какво да се тревожиш — обяви важно той.
— Не преподавам терапевтично писане, Джак, и не пиша за други. — В гласа й прозвучаха метални нотки.
— Така ли? — усмихна се той.
— Недей да си вадиш погрешни заключения. Не съм на писала моя роман за теб.
— Разбира се, че не. — Но той продължаваше да се усмихва.
— Просто защото ти страдаш от незадоволени амбиции. И мании.
— А ти не, така ли? — запита Джак.
— Не.
— Разбирам. Ти си просто един объркан творец, опитващ се да продаде произведението си.
— Точно така.
— Запази си това обяснение, ако Бертоли вземе да те съди.
— Просто исках да дам на книгата си по-добри шансове за успех — обясни Аби.
— Така ли? А парите не те интересуват?
— Само като доказателство за успеха.
— Впечатлен съм. Виж колко сме възвишени. Значи ако лъжите пред Бертоли и цялата тази игра с Карла не са заради парите или заради славата, тогава за какво са, а?
— За отмъщение — отвърна тя и го погледна право в очите.
Докато обикаляха Ел Моро, слънцето залезе. Така и не забелязаха двамата мъже до портата, навели глави над туристически карти.
Аби и Джак забързаха по пътеката през тревната площ, разделяща крепостта от стария град. Джак погледна часовника си. Трябваше да побързат, иначе екипажът щеше да се разтревожи. Багажът им беше прехвърлен на яхтата още сутринта. Сега ги чакаха на пристанището, за да отплават за Сейнт Кроа.
Докато вървяха из лабиринта от тесни улички към водата, Аби изведнъж осъзна, че след падането на мрака старият град се променяше. Магазините бяха затворени, туристите се бяха завърнали в своите хотели или туристически кораби. В далечината Аби видя нанизите светлини по мачтите на някакъв лайнер, отправящ се в открито море. Едва успяваше да следва Джак, но упорито отказваше да спре да починат. Така и не забелязаха двамата мъже, които ги следяха от разстояние.
— Колко още трябва да вървим?