— И внимавай — изпрати го с усмивка Къмингс. — Пази се.
— Господи, можеха да ни убият. Бяха петима. Видя ли колко бяха? Сети ли се да преброиш колко са? Не знаех какво да правя. Нямаше с какво да се защитя. Трябва да идем в полицията. — Аби бърбореше несвързано и едва си поемаше дъх. Явно беше в шок. Джак я прегърна.
— Спокойно. Отпусни се. Поеми си дълбоко дъх. Браво. Още веднъж. — Бяха вече в безопасност на яхтата на Рикарди. Току-що бяха затръшнали вратата на каютата зад себе си и Аби започваше да осъзнава какво се е случило.
— Не трябва ли да идем в полицията?
— Спри да говориш и дишай дълбоко. Ако идем, ще трябва да прекараме следващата седмица при тях и да отговаряме на въпросите им чрез преводач — усмихна се успокоително Джак.
Бяха в голямата каюта, облицована в махагон и тиково дърво. Джак се доближи до бара и си наля уиски. После смени скъсаната и окървавена риза. Аби не искаше да пие, но Джак настоя и й наля чаша бренди.
Бяха вдигнали котва и яхтата бавно се отправяше към открито море. Техният проблем — мъртвото тяло в уличката — беше останал далеч зад тях.
— Освен това, ако идем в полицията, ще искат да знаят откъде имам това. — Той извади черния пистолет от чантичката си и го хвърли на леглото.
— Не само те искат да знаят — вдигна глава Аби. — Не мога да повярвам, че си го прекарал през охраната на летището.
— Не съм — ухили се Джак.
— Да не би да си го сложил в моя багаж? — Аби изстина.
От него всичко можеше да се очаква.
— Не, изпратих го с куриер. Исках да видя дали ще стане. И стана.
— Какви ги приказваш?
— Представи си, че имаш нужда от оръжие. Но пътуваш със самолет. Не частен, естествено. Какво ще направиш?
— Не съм мислила по въпроса — заяви Аби. — И повечето нормални хора не мислят.
— Повечето нормални хора не пишат такива книги като мен. Ако нещата не са автентични, ако наистина не стават, не ги описвам в книгите си — обясни й той.
— Да, да, знаем колко са успешни засега.
— Така че помислих по въпроса — направи се, че не я чува той. — Имаш ли представа колко частни пратки се доста вят дневно от различни куриерски компании в Щатите?
Тя поклати глава.
— Милиони — заяви важно Джак. — И знаеш ли колко време ще им трябва да ги прегледат на рентген всичките?
— Ти ми кажи.
— Нямам представа. Предполагам, че някъде към шестнайсет часа. А това е обичайният срок на доставка за спешна пратка в цялото западно полукълбо.
— И какво?
— Значи когато пратката трябва абсолютно задължително да бъде доставена на следващия ден… — Той не завърши, но погледна многозначително пистолета на леглото.
— Да не искаш да кажеш… — изгледа го невярващо тя.
Той кимна и по лицето му се разля щастлива и горда усмивка на хлапак, отървал се ненаказан, след като е направил голяма беля.
— Изпратих го, докато отивахме към летището, помниш ли? Пакетът беше пристигнал у Хенри, преди ние да се появим в Сан Хуан. Пътувал е през нощта. Ние не.
Аби изведнъж се сети за една подобна пратка и в Кофин Пойнт.
— А оня пакет, който те чакаше, когато пристигнахме в къщата ти?
— Връщаха ми го от Сиатъл.
— Носил си пистолет там?
— Гледам да не се движа без оръжие — обясни сериозно Джак.
— И в Чикаго ли?
— Особено пък в Чикаго. Такъв опасен град.
— Бяхме там по работа.
— Точно това имам предвид.
— Ти си напълно побъркан.
— Просто обичам да проучвам нещата до дъно — каза той. — Сега вече знам. Куриерските служби не проверяват пратките си на рентген.
— Има и други начини да се проучват нещата.
— Ако се бях обадил и ги бях попитал, мислиш ли, че щяха да ми кажат истината? За нищо на света. Щяха да мънкат и да увъртат и накрая да излъжат. Въобще не желаят да знаят какво има в пратките. Но няма да го кажат публично.
Аби не беше сигурна дали е луд, или просто притежава ексцентрично чувство за хумор. Колкото повече време прекарваше с Джак, толкова повече се объркваше. Този човек излъчваше някакво странно обаяние. Дали поради външния му вид или момчешкия му чар, но Аби започваше да губи чувството си за критичност.
Той прекара пръсти през разрешената си от уличната схватка черна коса и се взря в отражението си в огледалото.
— Я си помисли — заяви той, — ако получиш няколко милиона запечатани контейнера от безбройните немити тълпи и ги раздадеш на куриерите си, за да ги доставят по целия свят, би ли искала наистина да знаеш какво има във всяка една пратка?
— Не съм мислила за това — погледна го изумено Аби.
— Аз не бих. Блажени са нищите духом.
— А как стоят нещата с митниците?