Морган бутна вратата на малката книжарничка и над главата му запяха камбанки, отзвук от времето на Дикенс. От пода до тавана се издигаха груби дървени, лавици. Миришеше леко на мухъл. Имаше дори дървена стълба, за да се стигне до най-горните рафтове. Младеж с боядисана в различни оттенъци коса седеше на високо столче зад щанда и нанасяше цени на трета корица на куп книги. На едното му ухо висеше задължителната обица, като медал на предизвикателството. Защо ли са го наели на работа с тоя му вид, зачуди се Спенсър.
— Мога ли да ви предложа нещо? — Гласът му беше учтив и делови, но Морган все още беше шокиран от вида му.
— Казвам се Морган Спенсър. Имате една книга за мен.
— Обадиха ли ви се? — Хлапакът се завъртя и започна да рови в куп листа зад гърба си. — Спенсър, Спенсър. Да, ето я.
Младокът измъкна една книга от полицата. Заглавието беше отпечатано със златни букви на платненото гръбче. „Война на сенките“. Момчето я отвори и погледна цената, написана с молив отвътре. После зачука на компютъра.
— Заедно с транспортните разходи ще ви струва деветнайсет долара. — Тук не се включваха разходите по издирването, за които Морган вече беше платил с кредитната си карта по телефона.
— Мога ли първо да я погледна?
— Разбира се.
Морган провери авторското каре и датата на излизането. Книгата бе издадена преди девет години от едно от големите издателства в Ню Йорк. Спенсър усети, че го обземат подозрения. Ако Джак толкова страдаше от липса на талант, както твърдеше Аби, как тогава са го издали? При това голямо нюйоркско издателство? Но девет години бяха достатъчен период да бъде забравена всяка книга.
— Няма суперобложка — каза Морган.
— Сигурно така е пристигнала — обясни младежът. — Често става така. Обложките се късат с времето и хората ги изхвърлят.
— Все пак, има ли начин да я намерим?
— Това е единственото копие, което успяхме да открием — въздъхна младежът и вдигна очи от каталога, в който се ровеше. — Ако искате, мога да го върна и да опитам пак.
— Не, не. — Интересът на Морган към обложката нямаше нищо общо със стойността на книгата. Там щеше да види снимката на автора, както и някаква информационна бележка за него. Засега имаше само едно заглавие и едно име: Келън Рейд.
— Чували ли сте го преди? — попита той. Младокът по клати глава. — Значи няма начин да разберем дали е издал нещо друго?
— Ако имаше и други книги, щяха да ги изброят на втора страница, точно преди титулната — отвори книгата продавачът. На втора страница нямаше нищо.
— Знаете ли къде мога да намеря биография или въобще някаква информация за автора?
— Има разни справочници, но те включват предимно класации и някои най-известни съвременни автори.
Морган отново се бе натъкнал на непреодолимо препятствие. Името беше наистина уникално. Но Джак можеше да каже, че е съвпадение. Или че е прочел книгата и тя му е харесала, затова е използвал името на автора за паспорта си. Можеше дори да каже, че е било подсъзнателен импулс. Морган беше циник. Беше сигурен, че е попаднал на нещо. Но Аби нямаше да му повярва, ако не откриеше доказателства. Презумпцията за невинност, която тя толкова обичаше, щеше да е в полза на Джак. Невинен до доказване на противното.
— Дали издателите ще знаят нещо повече?
— Може да опитате при тях.
Морган запрелиства книгата. Повече от петстотин страници. Той се запита дали Джак въобще е способен да напише подобно нещо.
— Може ли да почета малко при вас?
— Разбира се, заповядайте. — Младежът му обърна гръб и започна да подрежда някакви новопристигнали заглавия по рафтовете.
Морган отвори книгата. Началото беше доста интригуващо, действието се развиваше някъде в Югоизточна Азия и напрежението нарастваше с всяка страница. Диалогът беше малко тромав, но като цяло хващаше. Морган обаче търсеше нещо друго — информация за самоличността на автора.
Той отгърна на титулната страница, после я обърна, с малки букви бе изписано името на издателството и адреса му. Следваше задължителната бележка, че всички герои са измислени. После имаше нещо за Библиотеката на Конгреса. Следваше името на автора и знака за авторското му право. Най-долу имаше ред цифри, нечетните вляво, четните вдясно, а числото 10 — в средата.
— Знаете ли какво е това? — попита Спенсър и посочи цифрите.
— Броят на допечатките. Колко пъти книгата е допечатвана отново. Това тук не е точно първо издание. — Спенсър явно не беше запален колекционер. — Ако беше първо издание, числото едно щеше да бъде най-вляво. — Той провери цифрите. — Значи държим в ръцете си трета допечатка. Числата едно и две липсват.