— Блет! — изрева човекът с изпокъсаната риза, докато се мъчеше да измъкне ножа си, но оръжието му се бе заклещило здраво между картините на Клейтън. — Блет ки-йам доу-рам каззалах а-баббалах!
— Ей сега ще ти фрасна един баббалах в шибания ти каззалах, копеле мръсно! — извика художникът и подложи крак на отстъпващия ненормалник. По-късно му хрумна, че тялото знае как да се бие, когато ножът опреше до кокала или по-точно, до картините му, както беше в неговия случай. Това е една от тайните, които тялото пази — като тичането, прескачането на планински поток, секса или смъртта, когато няма друг избор. Когато е подложено на изключителен стрес, то просто поема инициативата и прави това, което е необходимо, докато мозъкът стои безучастно и не може да направи нищо друго, освен да си подсвирква и да зяпа към небето. Или да съзерцава как огромен касапски нож от шведска стомана минава със съскащ звук през папката, която съпругата ти е подарила за двайсет и осмия ти рожден ден.
Откачалката се препъна в крака на Клей, точно както тялото на Клей предполагаше, че ще стане, и падна възнак на тротоара. Художникът застана над него, задъхан от притока на адреналин, като държеше чантата в двете си ръце, сякаш бе средновековен боец, прикриващ се зад щита си. Големият нож продължаваше да сгърчи от чантата с картините — изцапаното с кръв острие се подаваше от едната страна, а масивната дръжка — от другата.
Безумецът се опита да се изправи, но в същия миг новият приятел на Клей се втурна напред и го изрита с всичка сила във врата. На художника му направи впечатление, че дребният мъж плачеше — по бузите му се стичаха сълзи, а стъклата на очилата му се бяха замъглили. Господин Чужди езици падна върху асфалтовата настилка, изплезил език, а от гърлото му се чу гъргорене, напомнящо неразбираемото му ломотене преди малко.
— Той се опита да ни убие! — проплака мустакатият. — Опита се да ни убие.
— Да, да — отвърна Клей. Спомни си, че беше казал същото и на Джони, когато още му викаха Джони-Джий, и той бе доприпкал при тях с ожулени коленца и пронизителен рев: „Тече ми КРЪЪЪЪВ!“
Мъжът на тротоара (на когото му течеше много кръв) отново опита да се изправи, подпирайки се на ръце. Този път Клей се погрижи за него, като изрита единия му лакът и го просна пак на паважа. Ритникът му се бе сторил най-доброто решение за момента. Сетне сграбчи дръжката на ножа, потръпвайки при допира до полузасъхналата по нея кръв — сякаш пипаше желиралата се мазнина от пържен бекон, и дръпна. Острието измина няколко сантиметра, след което или заседна, или хлъзгавата дръжка просто се изплъзна от хватката на Клей. Той си представи как героите му мърморят недоволно сред мрака на папката и той самият изохка болезнено. Изведнъж се запита какво ли щеше да направи с ножа, ако го измъкнеше. Щеше ли да наръга психопата? Навярно преди няколко минути би го сторил, ала вече не.
— Добре ли си? — попита спътникът му. Гласът му трепереше и в него се долавяше искрено съчувствие, коетотрогна Клей, — Направи ли ти нещо? По едно време го закри от погледа ми и не можах да видя какво става. Не те е ранил, нали?
— Не — кимна художникът. — Нищо ми ня…
В този миг чудовищният тътен на най-страшната експлозия досега процепи въздуха и двамата потръпнаха. Идваше от север — навярно от летището „Лоугън“ или Бостънския залив.
Господин Двойна гуша използва момента, за да се надигне, и тъкмо се изправяше на крака, когато човекът с костюма от туид му приложи малко тромав, но ефективен страничен ритник, забивайки подметката си в парцаливата вратовръзка на безумеца. Лунатикът изрева и политна назад, но успя да сграбчи крака на мустакатия и навярно щеше да го повлече със себе си, ако Клей не бе хванал новия си познайник за раменете и не го бе дръпнал настрани.
— Той ми взе обувката! — извика спътникът му. Някъде зад тях се блъснаха още две коли. Чуха се още писъци и още аларми. Аларми на коли и пожарни сирени, чийто пронизителен вой ехтеше в далечината. — Копелето отмъкна обув…
Изведнъж пред тях се появи някакъв полицай. Приклекна на коляно до гъргорещия лунатик и Клей предположи, че е от пазителите на реда, чиято кола бе спряла пред хотела от другата страна на улицата. Художникът почувства облекчение, съчетано с нещо като любов към ченгето. Все пак бе намерило време да дойде тук, и то без да го забележат!
— Внимавайте с него — предупреди човекът с костюма от туид. — Той…
— Знам го какъв е — прекъсна го полицаят и Клей забеляза автоматичния пистолет в дясната му ръка. Не можеше да каже дали го бе извадил сега, или през цялото време го бе държал в ръката си. Художникът бе прекалено погълнат от чувството си на признателност към ченгето, за да обърне внимание на такива подробности.