Клей мигом коленичи до нея и извика името й, но не можа да чуе собствения си глас заради внезапния рев на Татко Автоматко, който най-накрая бе изпробван. Изстрелите му като миниатюрни огънчета озариха мрака и под тяхната светлина художникът видя кръвта, която се стичаше по лицето й (о, Господи, какво лице) като същински порой.
Сетне стрелбата спря. Том закрещя: „Дулото се изметна нагоре, не можах да го сваля, май изстрелях целия шибан пълнител в небето!“, Джордан викаше: „Ранена ли е, уцели ли я?“ и Клей си спомни как девойката бе предложила да промие с кислородна вода раната на Гънър и да го превърже. „По-добре да щипе, отколкото да се инфектира, нали?“ — беше казала. Трябваше да спре кървенето. Трябваше да го спре веднага. Свали якето, съблече и пуловера си, за да го увие около главата й като тюрбан.
Блуждаещият лъч на фенерчето на Том освети каменния къс и се закова върху него. Бе покрит с коса и кръв. Джордан закрещя. Клей, който дишаше на пресекулки и се потеше въпреки хапещия нощен студ, заувива дрехата около главата на Алис. Пуловерът на мига подгизна от кръв. В следващия миг фенерчето на Том освети проснатото на земята момиче, чиято глава бе увита чак до носа — изглеждаше като пленница на ислямски екстремисти, фотографирана за някой Интернет-сайт, а скулата й (остатъците от скулата й) и врата й бяха плувнали в кръв, — и той също започна да крещи. „Помогнете ми — искаше да каже Клей. — Престанете веднага и ми помогнете“ — ала гласът му изневери — единственото, което можеше да стори, бе да притиска до главата й плувналия в кръв пуловер, спомняйки си, че Алис бе кървяла и първия път, когато я бяха видели — тогава се бе оправила, защо не и сега?
Ръцете й конвулсивно потрепваха, пръстите й разравяха чакълената настилка. „Някой да й даде онази проклета маратонка“ — помисли си той, ала бебешкият „Найк“ беше в раницата, а девойката лежеше върху нея. Лежеше там с глава, премазана от някакъв младеж заради глупаво, дребнаво отмъщение. Краката й също потрепваха, кръвта продължаваше да извира от главата й, напоявайки пуловера.
„Краят на света най-накрая ни застигна“ — каза си той, вдигна поглед към небето и видя вечерницата.
13
Алис нито веднъж не изгуби съзнание и нито веднъж не дойде на себе си. Том най-накрая се овладя и помогна на Клей да я отнесат малко по-нагоре по склона. Там се издигаха дървета — всъщност бе овощна градина. Художникът си спомни, че двамата с Шарън веднъж бяха идвали тук, когато Джони беше съвсем малък. Когато всичко между тях беше идеално и все още не се караха за пари, амбиции и бъдещи планове.
— Хора със сериозни черепни травми не трябва да се местят — промълви Джордан, който се тътреше зад тях и носеше раницата на Алис.
— По-лошо от това не може да стане — изхриптя Клей. — Няма да оживее, Джордан — не и в състоянието, в което се намира. И в спешното не биха могли да я спасят. — Видя как хлапето пребледня и побърза да добави: — Съжалявам.
Положиха я на тревата. Том се опита да й даде вода от бутилката с дозатор и Алис отпи няколко глътки. Джордан пъхна в ръката й бебешкия „Найк“ и тя стисна обувчицата, оставяйки кървави следи по нея. После двамата мъже и момчето зачакаха Алис да умре. Чакаха цяла нощ.
14
— Татко ми каза, че може да си почина, затова не ме обвинявайте — рече Алис. Часът бе около единайсет преди полунощ. Лежеше с глава върху раницата на Том, в която той бе натъпкал едно от одеялата от „Суийт Вали Ин“ — мотела в покрайнините на Метуен. На Клей му се струваше, че са минали оттам в някой друг живот. По-добър живот. Раницата бе подгизнала от кръв. Оцелялото око на девойката се взираше в звездите. Лявата й ръка лежеше върху тревата до нея — не бе помръднала повече от час, дясната не преставаше да мачка маратонката. Пръстите й се свиваха… и отпускаха. Свиваха се… и се отпускаха.
— Алис — промълви Клей, — жадна ли си? Искаш ли още малко вода?
Тя не отговори.
15
По-късно — в един и петнайсет според часовника на Клей, момичето попита някого дали може да отиде да поплува. Десет минути по-късно се засмя:
— Не ги искам тези тампони, мръсни са!
Смехът й — едновременно непринуден и плашещ, сепна Джордан и той заплака. Когато Том се опита да го успокои, момчето му изкрещя да се разкара.
След час голяма група нормита минаха по шосето. Лъчите от многобройните им фенерчета прорязваха мрака. Клей се приближи до ръба на склона и се провикна:
— Случайно сред вас да има лекар?
Фенерчетата спряха. Чу се приглушен ропот, загатващ за провеждането на кратко съвещание, след което някакъв женски глас (изключително приятен женски глас) заяви: