— Вече няма опасност — изхлипа Джордан и избърса сълзите си.
Художникът кимна.
— Сигурно си прав. Както и да е, вярвам, че ще прецените добре ситуацията. Когато се отдалечите на сто и петдесет километра северно от Рейнджли, намерете някаква хижа или вила, заредете се с провизии и прекарайте там зимата. Знаете каква е зимата по тези места, нали?
— Ако съзнанието на рояка се разпадне и членовете му не мигрират, почти всички ще измрат — каза Том. — Поне тези в северните щати, де.
— И аз съм на същото мнение. Сложил съм спрейовете под таблото на буса. На всеки трийсетина километра с големи букви пишете „Т-Д-Д“ на пътя. Разбрахте ли?
— Т-Д-Д — повтори Джордан. — За Том, Джордан, Дан и Дениз.
— Точно така. Гледайте буквите да са колкото се може по-големи, и рисувайте стрелка, ако поемете по друго шосе. Ако тръгнете по черен път, пишете по дърветата, винаги от дясната страна. Там ще търся знаците ви. Дотук ясно ли е?
— Винаги вдясно — кимна Том. — Ела с нас, Клей. Моля те.
— Не настоявай, и без това ми е кофти. Всеки път, когато се наложи да изоставите някое превозно средство, зарежете го по средата на пътя и напишете отгоре му т-д-д.
— Добре — каза момчето. — Гледай да ни намериш.
— Ще ви намеря. Известно време светът ще бъде едно доста опасно място, но не колкото беше. Джордан, ще те питам нещо.
— Казвай.
— Ако намеря Джони и най-лошото, което му се е случило, е трансформация през някой от онези пунктове, какво да сторя?
Хлапето зяпна.
— Откъде да знам? Господи, Клей! Искам да кажа… Господи!
— Нали каза, че се препрограмират…
— Беше само предположение!
Ала художникът знаеше, че е нещо повече. Нещо много повече. Освен това знаеше, че Джордан е изтощен и уплашен. Приклекна до него и го хвана за ръката.
— Не се притеснявай. Не може да стане по-зле, нали? Бог ми е свидетел, че не може.
— Клей, аз… — Хлапето погледна Том. — Хората не са като компютрите, Том! Кажи му!
— Но компютрите са като хората, нали? — отбеляза очилатият. — Защото сме ги създали въз основа на знанията си. Оказа се прав за препрограмирането, както и за червея. Тогава защо не му кажеш какво мислиш? Той и без това няма да намери хлапето си. А ако го намери… — Том вдигна рамене. — Клей сам го каза. Колко по-лошо може да стане?
Момчето прехапа долната си устна и се замисли. Изглеждаше капнало от умора, ризата му бе изцапана с кръв.
— Момчета, идвате ли? — провикна се Дан.
— След минутка! — отвърна му Том и се обърна към хлапето: — Джордан?
Хлапето обаче продължи да мълчи. Най-накрая вдигна поглед към Клей и промълви:
— Ще ти трябва друг мобилен телефон. Занеси го на място, където има покритие, и…
КОПИЕ В СИСТЕМАТА
1
Клей стоеше по средата на Шосе № 160 и гледаше отдалечаващите се задни светлини на буса. Не можеше да прогони мисълта, че никога вече няма да види Том и Джордан („Повехнали рози“ — прошепна глас в съзнанието му), ала същевременно твърдо отказваше да я приеме за предчувствие. В крайна сметка досега се бяха намирали два пъти, а не казваха ли хората, че всички хубави работи стават от третия път?
Един от бродещите фони се блъсна в него. Беше мъж и половината му лице бе покрито със засъхнала кръв — първият ранен беглец от изложението на северните окръзи. Навярно щеше да види и други, ако не висеше тук, ето защо закрачи по Шосе № 160, насочвайки се отново на юг. Нямаше основателна причина да смята, че детето му е тръгнало в тази посока, но се надяваше, че някаква частичка от съзнанието на Джони — от някогашното му съзнание — помни, че домът му е на юг. Пък и Клей познаваше доста по-добре този район, отколкото местата на север от тук.
На около километър от отклонението за изложението срещна друга телефонна откачалка — този път жена, която крачеше напред-назад по шосето като капитан, сновящ по мостика на своя кораб. Тя се вторачи в него с такава настойчивост, че художникът вдигна ръце, за да реагира бързо, ако непознатата се нахвърли отгоре му. Тя обаче нямаше никакво намерение да го напада.
— Ко-па-анна та-а? — попита и в същия момент Клей чу ясно в съзнанието си: „Кой падна, татко? Кой падна?“