Том попита какво означава това и Джордан горчиво се усмихна.
— Те правят копие в системата. На всички данни. Ако същото важи и за хората, предишната програма впоследствие може да се възстанови.
— Искаше да каже човешкото програмиране — измърмори Клей в тъмната спалня, докато сладникавият бабешки аромат нахлуваше в ноздрите му. — Човешкото програмиране, записано някъде в най-дълбоките кътчета на мозъка. Цялата база данни. — Започваше да се унася и смътно си пожела да не сънува клането в изложението на северните окръзи.
Последната му мисъл, преди да заспи, беше, че в бъдеще фоните нямаше да са такова зло. Да, бяха се родили сред ужас, болка и насилие, но всяко раждане бе мъчително и почти винаги бе съпроводено с болка и страх. След като започнаха да се групират на рояци обаче, вълната от насилие рязко спадна. Доколкото знаеше, те не бяха обявили война на нормитата, освен, ако някой не смяташе пунктовете за трансформация за военен акт; ответните удари, последвали унищожаването на рояците им, бяха жестоки и брутални, но напълно разбираеми. Ако останеха сами, навярно щяха да бъдат по-добри стопани на земята от така наречените „нормита“. Едва ли щяха да се самозабравят дотолкова, че да започнат да си купуват огромни джипове, унищожаващи световните запаси от петрол, нито пък да прекаляват с левитационните си умения (или пък със задоволяването на примитивните си нужди). По дяволите, с течение на времето дори музикалните им вкусове бяха започнали да се усъвършенстват, което едва ли можеше да се каже за човечеството.
„Но имахме ли някакъв избор? — запита се Клей. — Оцеляването е като любовта. И двете, са слепи.“
Сънят най-накрая го победи. Не сънува касапницата на изложението. В съня си седеше до масата в шатрата за бинго и когато водещият обяви Б-12 — „Това е витаминът на слънцето!“, той почувства как нещо го дърпа за крачола. Погледна под масата и видя Джони, който му се усмихваше. Някъде звънеше телефон.
3
Ала яростта не бе напуснала фоните бежанци, нито пък чудатите им способности ги бяха изоставили. Около пладне на следващия ден, който бе студен и влажен, изпълнен с мразовития полъх на задаващия се ноември, Клей спря, за да погледа как двама от тях се бият на живот и смърт край пътя. Те си нанасяха тежки удари и се деряха с нокти, после се вкопчиха един в друг и започнаха да се хапят по бузите и носовете. В същото време започнаха бавно да се издигат във въздуха. Зяпнал от изумление, той наблюдаваше как се издигнаха на три метра височина, без да спират да се бият, а краката им се местеха във въздуха, сякаш бяха стъпили на невидима плоскост. Единият захапа носа на своя противник, който носеше съдрана, изцапана с кръв тениска с надпис „ЯКО КОПЕЛЕ“. Блъсна го в гърдите и якото копеле залитна назад — от носа му се разхвърчаха кървави пръски, докато летеше към земята, където се стовари като чувал с камъни. В следващия момент съперникът му погледна надолу, и осъзна, че се намира на три метра височина, и се строполи върху чакълената настилка. „Също като Дъмбо, когато изгуби вълшебното си перо“ — помисли си Клей. Явно бе изкълчил коляното си, защото остана да лежи на земята, а устните му се разтеглиха в хищна усмивка, когато художникът мина покрай него.
„Тези двамата навярно са изключение“ — помисли си Клей. Повечето фони, които беше отминал (той не видя никакви нормита както през този ден, така и през цялата следваща седмица), изглеждаха изгубени и объркани, лишени от групово съзнание, което да ги поддържа. Той отново се замисли над онова, което Джордан беше казал, преди да се качи в бусчето и да потегли към северните гори, където нямаше клетъчно покритие: „Ако червеят продължи да мутира, последните трансформирани няма да бъдат нито нормита, нито фони.“
Тоест същества като Тъмнокосата фея, само че още по-безумни. „Коя си ти? Коя съм аз?“ Виждаше тези въпроси в погледите им и подозираше — не, знаеше, че питат точно това, когато ломотят неразбираемите си фрази.