Той продължаваше да пита: „Виждали ли сте това момче?“ и да се опитва мислено да изпраща образа на Джони, но вече бе изгубил надежда, че ще получи смислен отговор. Повечето пъти нямаше отговор. Следващата нощ спа в една каравана на около осем-девет километра северно от Гърливил, а сутринта, някъде около девет, забеляза дребно същество, седнало на бордюра пред единствения ресторант в невзрачния център на градчето.
„Не може да бъде“ — помисли си, но ускори крачка и когато приближи на достатъчно разстояние, за да се увери, че това е дете, не дребен мъж, затича напред. Раницата подскачаше и го удряше по гърба. Стигна мястото, откъдето започваше оскъдната тротоарна ивица на Гърливил, и подметките му зачаткаха по бетона. Беше момче.
Кльощаво момче с коса до раменете и фланелка на „Ред Сокс“.
— Джони! — изкрещя Клей. — Джони, Джони-Джий! Момчето стреснато се обърна и глуповато зяпна. Погледът му изразяваше само смътен страх. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще хукне нанякъде, ала преди да побегне, Клей го притисна в прегръдките си и обсипа с целувки мръсното му безизразно лице.
— Джони! — прошепна. — Джони, дойдох да те взема… Вече съм при теб. Дойдох да те взема… Дойдох да те взема…
След известно време — може би, защото човекът, който го прегръщаше, го вдигна във въздуха и го завъртя, момчето обви ръце около шията му и се притисна към него. И каза нещо. Клей не искаше да повярва, че това е някаква произволна вокализация, безсмислена като свистенето на вятъра в гърлото на празна бутилка. Беше дума. Можеше да е „та-а-а-а-тък“, сякаш момчето се бе опитало да каже „оттатък“.
А можеше да е и „татик“, както за първи път през живота си — на шестнайсетмесечна възраст — Джони бе нарекъл баща си.
Клей се вкопчи във втората възможност. Вярваше, че бледото, мръсно, отмаляло от глад дете, притиснало се към гърдите му, го е нарекло татко.
4
Седмица по-късно обаче си каза, че се е вкопчил в това като удавник за сламка. Един звук, който би могъл да е дума, и една дума, която би могла да е „татко“.
Сега момчето спеше на походно легло в дрешника в спалнята, защото само си бе избрало това място и защото на Клей му писна да го измъква изпод леглото. Тесният като утроба дрешник явно го успокояваше. Навярно това беше част от трансформацията, през която той и другите бяха минали. Дефектната трансформация, фоните в Кашуок бяха превърнали сина му в треперещ идиот, лишен дори от утехата на рояка си.
От навъсеното вечерно небе се сипеше сняг. Мразовитият вятър завихряше в причудливи форми снежинките по потъналата в мрак главна улица на Спрингвейл. Изглеждаше прекалено рано за сняг, ала естествено, че не беше — не и толкова далече на север. Когато завалеше преди Деня на благодарността, хората винаги мърмореха, а завалеше ли преди Халоуин, започваха да мрънкат още повече, докато някой не им напомнеше, че живеят в Мейн, за Бога, не на остров Капри.
Клей се запита къде ли са Том, Джордан, Дениз и Дан тази нощ. Как ли щеше да мине раждането на бебето? Надяваше се, че всичко ще бъде наред — в крайна сметка Дениз беше мъжко момиче. Питаше се дали Том и Джордан си мислят за него толкова често, колкото и той за тях. Дали им липсваше, както те му липсваха на него — сериозните очи на Джордан, ироничната усмивка на Том. Рядко бе виждал тази усмивка, пък и онова, което бяха преживели заедно, не беше никак забавно.
Питаше се и дали тази седмица със съсипания му син бе най-самотната в живота му… и май отговорът беше положителен.
Погледна мобилния телефон в ръката си. Напоследък апаратът най-често присъстваше в мислите му. Питаше се дали да се обади още веднъж. Когато го включи, на дисплея се показаха три чертички, но батерията нямаше да издържи вечно. Нито пък излъчването на Сигнала щеше да продължава вечно. Акумулаторът или батериите, които обезпечаваха изпращането му до сателитите (или каквото там се случваше… стига все още да се случваше), рано или късно щяха да се изчерпат. А и самият Сигнал можеше да мутира в елементарна радиовълна — като идиотското бръмчене или пронизителното пищене, което често се чува в слушалката, когато човек избере по погрешка някоя факс-линия.
Сняг. Сняг на двайсет и първи октомври. Наистина ли беше двайсет и първи? Клей бе изгубил представа за времето. Единственото, което знаеше, бе, че с всяка изминала нощ щяха да умират все повече фони. Джони щеше да е сред тях, ако не го бе намерил. Въпросът беше какво точно бе намерил. Какво бе спасил? „Та-а-а-а-тък“. Татик? Може би.