Онзи не се обади. Клей го повика отново. Тишина. Художникът изчака няколко секунди, след което изкрещя:
— Знам, че ме чувате, господин Рикарди. Ако не дойдете веднага, много ще се ядосам. Дотолкова, че да се замисля дали да не ви изхвърля на улицата.
— Не можете — отвърна онзи. — Вие сте гост на хотела.
Клей се замисли дали да не му повтори онова, което му беше казал Том, когато все още се намираха навън: „Нещата се промениха“, ала си замълча.
— Какво има? — обади се Рикарди. Звучеше по-кисело от всякога. Отгоре се чу още едно изтопуркване, сякаш някой бе съборил тежка мебел. Бюро или голям шкаф. Този път дори момичето вдигна очи към тавана. На Клей му се стори, че чу сподавен вик — или приглушен стон, — но дори и да беше така, след това не чуха нищо друго. Какво ли имаше на втория етаж? Не беше ресторант; помнеше, че „Атлантик Авеню Ин“ няма собствена кухня — беше му го казал самият господин Рикарди, когато му даде ключа („Ако огладнеете, «Метрополитан» е на една крачка оттук, сър“). „Конферентни зали — каза си Клей. — Почти съм сигурен, че са конферентни зали с индиански имена.“
— Какво има? — попита отново Рикарди.
— Опитахте ли се да се обадите на някого, след като започна хаосът?
— Да, разбира се. — Рикарди бе застанал на вратата между кабинета и рецепцията с всичките й картотеки, монитори за наблюдение и компютри, и възмутено наблюдаваше художника. — Пожарните аларми се изключиха — продължи след малко, — всъщност аз ги изключих, понеже Дорис ми каза, че се е запалило някакво кошче за боклук на третия етаж, после звъннах на пожарната да им кажа да не идват. Линията обаче беше заета! Заета, представяте ли си?
— Сигурно ужасно сте се изнервили — подхвърли Том.
Господин Рикарди благосклонно го изгледа:
— Позвъних на полицията, когато нещата започнаха нали разбирате да отиват на зле.
— Ясно — кимна Клей. — Обадиха ли ви се?
— Някакъв мъж ми каза, че трябва да набера отново, и ми затвори — обясни плешивият. — Когато го направих — това стана след като онзи ненормалник уби Франклин, ми вдигна някаква жена. Каза… — Гласът му затрепери, по тесните бръчки около носа му се стекоха сълзи. — Каза ми, че…
— Какво ви каза? — попита Том с мек глас, изразяващ едновременно съчувствие и загриженост. — Какво ви каза, господин Рикарди?
— Каза ми, че Франклин е мъртъв и че човекът, който го е убил, е избягал, така че няма защо да се притеснявам. Посъветва ме да се заключа. Освен това ми каза да сваля асансьорите на първия етаж и да ги изключа, което и направих.
Клей и Том се спогледаха, очите им сякаш казваха: „Добра идея.“ В съзнанието на художника внезапно изникна образът на буболечки, притиснати между затворения прозорец и мрежата против насекоми — колкото и да жужаха, не можеха да се освободят. Тази картина навярно имаше нещо общо с трополенето, което бяха чули от горния етаж. Запита се колко ли време ще мине, преди онзи (или онези) горе открият стълбището.
— После и тя ми затвори — добави служителят. — След това се обадих на жена ми в Милтън.
— Успели сте да се свържете с нея — рече Клей, подчертавайки значението на думите си.
— Беше много изплашена. Помоли ме да се прибера вкъщи. Казах й, че от полицията са ме посъветвали да остана зад заключените врати на хотела, и й заръчах да направи същото. Да заключи и да се скатае. Молеше ме да се прибера — каза, че на улицата се чували изстрели и взривове. Видяла и някакъв гол мъж да тича през двора на семейство Бензик — те са ни съседи.
— Разбирам — каза успокояващо Том. Клей мълчеше. Чувстваше се засрамен от отношението си към Рикарди, но и мустакатият му спътник не се бе държал кой знае колко любезно.
— Жена ми каза, че според нея голият мъж май носел… ъ-ъ-ъ… голо дете. Но може да е било кукла. Не спря да ме моли да зарежа хотела и да се прибера у дома.
Клей бе получил информацията, от която се нуждаеше. Кабелите бяха непокътнати. Рикарди беше в шок, ала не беше луд. Протегна ръка към телефона, но чиновникът сложи длан върху неговата, преди да успее да вдигне слушалката. Пръстите на плешивия мъж бяха дълги, бледи и много студени. Веднъж започнал, едва ли щеше да млъкне скоро.