— И на улицата няма други хора, така ли? — попита Том.
— Засега да — отвърна Клей. — Обаче има много дим. Дим, сажди и пепел. Вятърът ги разнася и ми пречи да виждам.
— Добре, убеди ме — каза мъжът с италианските мустачки. — Винаги съм загрявал бавно, но важното е, че все пак загрявам, нали така? — усмихна се той. — Градът ще изгори до основи, а откачалките ще зяпат отстрани, без да си мръднат пръста.
— Точно така — кимна Клей. Според него това се отнасяше не само за Бостън, ала поне засега Бостън бе максимума, за който можеше да мисли. Навярно с времето щеше да разшири кръгозора си, но едва след като се увереше, че Джони е в безопасност. А може би никога нямаше да зърне „голямата картина“ — все пак изкарваше прехраната си с рисуване на малки картини. Почувства как егоистът, който живуркаше в една от най-затънтените части на съзнанието му, изпраща ярка мисъл, обагрена в сини и златисти цветове. „Защо точно днес? — гласеше тя. — Защо това трябваше да се случи тъкмо днес, когато най-накрая направих удара на живота си?“
— Мога ли да дойда с вас, момчета? — попита Алис: — Ако смятате да тръгвате, де.
— Разбира се — отвърна Клей и погледна чиновника. — Вие също, господин Рикарди.
— Възнамерявам да остана на поста си — вирна брадичка плешивият.
— Не мисля, че ще имате проблеми с ръководството, ако заключите и напуснете хотела — отбеляза Том с онзи благ глас, който художникът започвайте да харесва.
— Ще остана на поста си — повтори служителят. — Господин Допели, шефът на дневната смяна, отиде до банката и ми повери хотела. Може би, ако се върне, бих тръгнал с вас, но при това положение…
— Моля ви, господин Рикарди — рече девойката. — Не е хубаво да оставате сам тук.
Ала плешивият скръсти ръце на гърдите си и само поклати глава.
15
Те отместиха столовете с високите облегалки и Рикарди отключи вратите. Клей погледна навън — улицата изглеждаше, пуста, но не бе съвсем сигурно, защото навсякъде се стелеше фина пепел, подобна на черен сняг.
— Хайде — каза той. Щяха да започнат със съседната сграда — ресторант „Метрополитан“.
— Смятам да заключа вратите и да върна столовете по местата им — информира ги Рикарди. — Ако изпаднете в затруднение — ако се натъкнете на онези хора в „Метрополитан“, например, и ви се наложи да се изтеглите, само извикайте: „Рикарди, Рикарди, пуснете ни вътре!“ Така ще знам, че е безопасно да отключа вратата. Разбрахте ли?
— Да — кимна Клей и стисна кльощавото рамо на чиновника. Онзи потръпна, ала не понечи да се отмести (въпреки че от изражението му си личеше, че никак не обича да се отнасят с него по този начин). — Вие сте свестен човек. В началото си мислех, че не е така, ала се оказа, че съм грешал.
— Старая се да давам най-доброто от себе си — резервирано каза плешивият. — Само запомнете.
— Ще запомним — усмихна се Том. — Навярно ще се забавим там десетина минути. Ако междувременно се случи нещо, извикайте и ще ви се притечем на помощ.
— Добре — кимна служителят, ала Клей не мислеше, че ще го стори. Не знаеше защо си помисли така — нямаше никаква логика в това човек да не изкрещи, когато се намира в опасност (особено, ако знаеше, че така би могъл да спаси живота си), въпреки това Клей бе сигурен, че интуицията му не го лъже.
— Моля ви, размислете, господин Рикарди — каза Алис. — Знаете, че в Бостън не сте в безопасност.
Ала чиновникът само отмести поглед и Клей си каза: „Ето как изглежда човек, който решава, че рискът от смъртта е за предпочитане пред риска от промяна.“
— Да вървим — рече той. — Да си направим няколко сандвича, преди токът да е спрял.
— Няма да е зле да се запасим и с малко бутилирана вода — добави Том.
16
Токът спря точно когато опаковаха последния сандвич, застанали в спретнатата, излъскана до блясък кухня на ресторант „Метрополитан“. Междувременно Клей бе направил още три опита да се свърже с Мейп — първия път с къщата, която продължаваше да смята за свой дом, втория — с основното училище, където преподаваше Шарън, и третия — с прогимназията „Джошуа Чембърлейн“, където учеше Джони. В нито един от трите случая не успя да преодолее бариерата на цифрите 2, 0 и 7 — регионалния код на Мейн.
Когато осветлението в „Метрополитан“ угасна, Алис изкрещя и на Клей му се стори, че в помещението се възцари пълен мрак. Аварийното захранване се включи само след секунда, но девойката не се успокои. Държеше се за Том с едната ръка, а в другата стискаше ножа за хляб, с който бе нарязала сандвичите. Очите й бяха широко отворени и изглеждаха някак плоски.