На улицата бушуваше виелица от черна пепел и сажди. Алармите на колите пищяха като обезумели, противопожарните звънци им пригласяха. Във въздуха не се усещаха горещи вълни, но Клей чуваше пращенето на огъня в южна посока. Мирисът на изгоряло също се беше усилил. Някакви хора крещяха в далечината, ала това беше в парка — там, където Бойлстън Стрийт се разширяваше.
Когато се озоваха пред вратите на „Атлантик Авеню Ин“, Том помогна на Клей да отмести стола с висока облегалка, който подпираше външната врата, фоайето бе потънало в сумрак, бюрото на рецепцията и малкото диванче бяха само плътни сенки; ако Клей не беше влизал тук и преди, едва ли щеше да определи какво представляват тези сенки. Над асансьорите мъждукаше крушка, генераторите за аварийно захранване бръмчаха като конски мухи някъде в сутерена.
— Господин Рикарди? — извика Том. — Господин Рикарди, дойдохме да проверим дали не сте размислили.
Никой не му отговори. Алис изчака няколко секунди и почука по стъклото, щръкнало като зъб в рамката на вратата.
— Господин Рикарди! — извика отново мустакатият и след като пак не последва отговор, се обърна към Клей: — Ти си твърдо решен да влезеш, нали?
— Да. Трябва да си взема папката — всичките ми картини са вътре.
— Нямаш ли копия?
— Това са оригиналите — каза Клей, сякаш тези три думи обясняваха всичко. Всъщност за него бе точно така. Освен това трябваше да проверят как е Рикарди. Нали им беше казал, че ще остане тук.
— Ами ако онзи от горния етаж го е спипал? — попита Том.
— Мисля, че щяхме да чуем, ако се беше случило — изтъкна Клей. — Освен това вече да се е юрнал сто пъти към нас след цялото това викане, ломотейки като онзи тип, дето се опита да те изкорми в парка.
— Няма как да си сигурен — поклати глава Алис и прехапа долната си устна. — Прекалено рано е, за да си мислиш, че знаеш всичко.
Клей си каза, че девойката е права, само че да стоят тук и да си приказват, беше още по-лошо.
— Ще внимавам — обеща той и прекрачи строшения прозорец. Отворът беше тесен, ала не толкова, че да не може да се провре. — Само ще надникна в кабинета. И ако Рикарди не е там, вземам папката и си обирам крушите. Нямам никакво намерение да го търся като тъпа мацка в някой филм на ужасите.
— Не спирай да викаш — посъветва го Алис. — Нещо от рода на „Добре съм, нищо ми няма“. През цялото време.
— Добре, но ако внезапно млъкна, тръгвайте. В никакъв случай не ме търсете.
— Няма — рече момичето, без да се усмихва. — И аз съм гледала такива филми. Имаме кабелна телевизия.
18
— Добре съм! — извика Клей, след като взе папката си и я остави върху бюрото на рецепцията. „Време е да се омитам оттук“ — мина му през ума, ала трябваше да свърши още нещо.
Обърна се и видя двата силуета, които сякаш се рееха на фона на спускащия се здрач.
— Добре съм, добре съм, все още съм добре, сега отивам да погледна кабинета, все още съм добре.
— Клей? — разтревожено извика Том, но художникът не можа да се обади, за да го успокои. Единствената светлина в помещението идваше от малкото прозорче към Есекс Стрийт, но тя бе достатъчна, за да различи очертанията на тялото, увиснало под високия таван. Рикарди висеше на нещо, което приличаше на шнур от завеса, а на главата му бе нахлузена бяла торба. Клей си помисли, че навярно хотелът даваше такива торби на гостите, за да слагат вътре мръсното си пране. — Клей, добре ли си?
— Клей? — Гласът на Алис бе писклив и остър, сякаш тя се намираше на ръба на истерията.
— Добре съм — чу се да казва. Имаше чувството, че устните му се движат сами, без никаква помощ от страна на мозъка. — Още съм тук. — Мислеше си как бе изглеждал плешивият, когато бе казал: „Възнамерявам да остана на поста си.“ Думите и вирнатата му брадичка издаваха високомерие, ала очите му изглеждаха изплашени и някак си смирени — очи на мъничък енот, притиснат в ъгъла на гаража от свирепо куче. — Ей сега се връщам!
Отстъпи назад, сякаш господин Рикарди можеше да се изплъзне от саморъчната примка и да се хвърли към него, ако му обърнеше гръб. Изведнъж почувства ужасен страх за Шарън и Джони; болката от липсата им го прониза с такава сила, че пробуди спомена за първия му училищен ден, когато майка му го бе оставила до входа на физкултурния салон. Другите родители въведоха децата си, ала неговата майка каза: „Влизаш сам, Клейтън, момчетата правят тези неща сами.“ Преди да влезе, малкият Клей дълго гледа как тя се отдалечава по Седар Стрийт. Сега, докато стоеше тук в тъмното, повече от всичко на света искаше да е при Шарън и Джони. Том и Алис бяха чудесни, но той искаше хората, които обичаше.