Заобиколи рецепцията и понечи да прекоси фоайето, но се сети, че отново е забравил проклетата си папка. Върна се и като посегна да я вземе, изпита усещането, че Рикарди ще се протегне от сумрака и ще го сграбчи. Това не се случи, но над него отново изтопурка нещо. Нещо, което навярно е било човек до три часа този следобед. Този път, докато прекосяваше фоайето, единствената аварийна лампа в помещението примигна за кратко и угасна. „Това е нарушение на противопожарната безопасност — помисли си Клей. — Трябва да докладвам за него.“ Щом стигна до двойните врати на „Атлантик Авеню Ин“, подаде папката на Том.
— Къде е той? — попита Алис, — Да не би все пак да си е тръгнал?
— Мъртъв е — рече Клей. Мина му през ума да ги излъже, ала си даде сметка, че не може. Беше прекалено шокиран от смъртта на плешивия. Как ли човек се решава да посегне на живота си? — Самоубил се е.
Девойката заплака, а Клей си каза, че ако зависеше от Рикарди, тя едва ли щеше да е жива, но, разбира се, Алис нямаше как да го знае. Пък и на него му се плачеше. В крайна сметка плешивият чиновник бе показал и добрите си страни. Навярно повечето хора биха направили същото, ако имаха тази възможност.
Откъм парка се чу вик, който прозвуча прекалено мощно, за да бъде издаден от човешко гърло. На Клей му заприлича на тръбене на слон. Във вика нямаше нито болка, нито радост. Алис се сви и той я прегърна. Тялото й му се стори като електрическа жица, по която течеше ток с високо напрежение.
— Ако ще се махаме оттук, да действаме по-бързо — каза Том. — В случай че всичко мине гладко, ще се доберем до Молдън и ще пренощуваме в моята къща.
— Страхотна идея — рече Клей.
Човекът с тънките мустачки се усмихна:
— Наистина ли мислиш така?
— Абсолютно. Кой знае, може пък полицай Ашланд да е там.
— Кой е полицай Ашланд? — попита Алис.
— Едно ченге, което срещнахме в парка — обясни Том. — Той, ами, може да се каже, че ни помогна. — Тримата вече вървяха на изток към Атлантик Авеню сред воя на алармите и танцуващите във въздуха сажди. — Но едва ли ще го видим. Клей просто се опитва да се пошегува.
— Аха — кимна момичето. — Радвам се, че поне някой се опитва.
На паважа пред краката й лежеше малко синьо телефонче с напукано панелче. Тя го изрита в канавката, без да наруши ритъма на стъпките си.
— Браво! — похвали я Клей.
Тийнейджърката вдигна рамене.
— Пет години футбол — рече тя и в същия момент уличните лампи грейнаха — досущ като обещание, че не всичко е загубено.
МОЛДЪН
1
Хиляди хора стояха на моста на река Мистик и наблюдаваха как всичко между Комънуелт Авеню и Бостънския залив изчезва сред огнените езици. Западният вятър си остана топъл дори и след залеза на слънцето и пламъците ревяха и беснееха, сякаш светът се бе превърнал в огромна пещ, чието пъклено сияние затъмняваше звездите. Пълната луна се показа — приличаше на изцъклено око на циклоп; от време на време пушекът я закриваше, но когато окото успееше да разкъса димната завеса, от него се процеждаше зловещо оранжево сияние. Клей си каза, че в комиксите често я изобразяваха така, ала не го сподели с другите.
Повечето хора мълчаха. Безмълвно се взираха в града, който току-що бяха напуснали, и наблюдаваха как пламъците постепенно го поглъщат в алените си челюсти. От отсрещния бряг се чуваше вой на аларми и сирени; по едно време някакъв усилен през високоговорители глас извика: „НАПУСНЕТЕ УЛИЦИТЕ“, след което друг нареди: „НАПУСНЕТЕ ГРАДА ПЕШ ПО ГЛАВНИТЕ АРТЕРИИ НА ЗАПАД И НА СЕВЕР.“ Тези взаимно изключващи се заповеди звучаха в продължение на няколко минути, след което „НАПУСНЕТЕ УЛИЦИТЕ“ замлъкна. Около пет минути по-късно и „НАПУСНЕТЕ ГРАДА ПЕШ ПО ГЛАВНИТЕ АРТЕРИИ НА ЗАПАД И НА СЕВЕР“ секна. Останаха само гладният рев на раздухвания от вятъра пожар, пронизителното пищене на алармите и приглушеният пукот на прозорците, пръскащи се под въздействие на убийствената горещина.
Клей се запита колко ли души са приклещени в тази преизподня. Приклещени между огъня и водата.
— Помните ли как се питахте дали един модерен град може да изгори? — прошепна Том Маккорт. На фона на аленото зарево от пожара интелигентното му лице изглеждаше изморено и болнаво. По бузите му имаше петна от сажди. — Спомняте ли си?
— Млъкни, моля те! — прошепна Алис. Тя също бе потресена от гледката и говореше доста тихо. „Все едно сме в обществена библиотека — каза си Клей, сетне се коригира: — Не — в погребално бюро“ — Не можем ли да тръгваме? Защо трябва да гледаме този ужас?