И без да чака отговор, победителят в схватката за бирата се обърна и се сля със сенките.
6
— Стигнахме — каза Том след десетина минути. Луната тъкмо се бе показала иззад облаците и димната пелена, които я засенчваха през последния половин час, сякаш ниският мъж с тънките мустачки бе щракнал с пръсти на Небесния осветител. Сиянието й, загубило противния оранжев оттенък и отново станало сребристо, обливаше къща, която бе тъмносиня, зелена или сива; без помощта на уличното осветление точният цвят бе труден за определяне. Клей можеше да каже със сигурност, че къщичката е кокетна, макар и да не беше голяма, колкото изглеждаше на пръв поглед. Лунната светлина подсилваше зрителната измама, която обаче се дължеше най-вече на масивното стълбище и на верандата — единствената с колони на цялата улица. Над нея се виждаше огромен френски прозорец, а в лявата част на покрива се издигаше зидан комин.
— О, Том, адски е красива! — възторжено възкликна Алис, но според Клей по-скоро бе изтощена и на ръба на истерията. Той самият не смяташе, че къщата е красива — просто изглеждаше като дом на човек, който притежава мобилен телефон и всички други „играчки“ на двайсет и първия век. За другите къщи на Сейлъм Стрийт можеше да се каже същото и той се запита колцина от обитателите им бяха имали фантастичния късмет на Том. Огледа се. Всички постройки бяха тъмни (нали нямаше ток) — и навярно бяха изоставени, ала все пак не можеше да се отърси от усещането, че го наблюдават множество очи.
Очите на откачалките? На телефонните откачалки? Замисли се за жената с бизнескостюма и Русокосата фея; за психопата със сивите панталони и разкъсаната вратовръзка; за бизнесмена, изпитал внезапен стремеж да разкъса ухото на собственото си куче. Помисли си за голия мъж, който размахваше автомобилните антени, докато тичаше по задръстената от коли улица. Не, наблюдението не фигурираше в репертоара на телефонните откачалки. Те просто се хвърляха отгоре ти. Но ако в тези къщи имаше нормални хора (добре, де, поне в някои от тях), къде бяха телефонните откачалки? Нямаше представа.
— Не знам дали е красива — каза Том, — ала още си стои на мястото, което си е напълно достатъчно за мен. Докато вървяхме насам, си мислех, че ще намеря само димяща дупка в земята. — Бръкна в джоба си и извади ключове на верижка. — Да влизаме.
Ала не бяха направили и десетина крачки, когато Алис извика:
— Чакайте!
Клей се вцепени, усещайки едновременно тревога и изтощение. Мислеше си, че започва да разбира как се чувстват участниците в бойните действия по време на война. Дори адреналинът му сякаш се беше уморил. Тук обаче не ги причакваше никой — нямаше телефонни откачалки, нито плешиви здравеняци с разкъсани уши и окървавени вратове, нито дори жени с фризирани къдрици и апокалиптични проповеди. Само Алис — момичето бе приклекнало на едното си коляно там, където алеята на Том се отделяше от тротоара.
— Какво има, миличка? — попита мъжът с италианските мустачки.
Тя се изправи и Клей видя, че държи миниатюрна маратонка.
— Това е бебешки „Найк“ — каза тя. — Имаш ли…
Том поклати глава.
— Живея сам. Като изключим Рейф, де. Той се мисли за господарят тук, въпреки че е само котарак.
— Тогава на кого е маратонката? — Тя изпитателно изгледа двамата си спътници.
Клей поклати глава:
— Нямам представа, Алис. Щом не е на Том, спокойно можеш да я изхвърлиш.
Знаеше обаче, че тя няма да го направи; това беше deja-vu от възможно най-смущаващата разновидност. Тийнейджърката продължи да стиска обувчицата, докато се приближиха до входната врата и Том пъхна ключа си в ключалката. „Сега ще чуем котарака — помисли си Клей. — Рейф.“ Така и стана. В следващия миг животното, което бе спасило живота на Том Маккорт, протяжно измяука от вътрешността на къщата, сякаш приветстваше новодошлите.
7
Том се наведе и Рейф — или Рейфър; и двете бяха съкратени от Рафаел — скочи в обятията му, мъркайки силно, после надигна глава и подуши грижливо подстриганите мустачки на Том.
— Ти също ми липсваше — рече господарят му. — Всичко е забравено, повярвай ми. — Понесе Рейфър през закритата веранда, като нежно го милваше по главата. Алис го последва. Клей влезе последен; той затвори вратата след себе си и пусна резето, преди да последва спътниците си.
— Вървете направо — каза, когато тръгнаха по тъмния коридор. Миришеше на лак за мебели и кожа — аромат, който Клей свързваше с мъжете, водещи спокоен начин на живот, където не винаги присъстваха жени. — Кухнята е втората врата вдясно. Коридорът е широк, ала от двете страни има маси и е тъмно като в рог. Впрочем и сами ще го видите.