Клей знаеше.
— Питам се какво ли си е приготвил за вечеря — продължи тя. — Съзнавам, че е налудничаво, ала той не може да си свари и яйце.
Художникът възнамеряваше да я попита дали баща й има мобилен телефон, но се отказа, вместо това подхвърли:
— Какво мислиш да правиш?
— Каквото се е случило с него, вече се е случило — въздъхна Алис и вдигна рамене. — Не мога да променя нищо.
„Ще ми се да не беше го казвала“ — помисли си Клей.
— Казах ли ти, че детето ми има мобилен телефон? — Стори му се, че гласът му звучи като дрезгаво грачене.
— Да. Преди да прекосим моста.
— Сетих се. — Той прехапа долната си устна. — Но често забравя да го зареди. Сигурно съм ти казал и това, нали?
— Да.
— Неизвестността ме убива. — Плъхът на паниката бе избягал от клетката си. Тичаше из съзнанието му и гризеше всичко, което му попадаше пред очите.
Алис сграбчи дланите му. Клей не искаше да бъде успокояван — бе трудно да се освободи от веригите, с които сам се беше оковал, но си даде сметка, че тя изпитва необходимост да го дари с утеха. Постояха известно време така — сплели ръце на масата в малката кухня на Том Маккорт, докато домакинът им се върна от сутерена с четири фенерчета и голяма газена лампа, която дори не бе разопакована.
8
Газената лампа излъчваше достатъчно светлина, затова фенерчетата се оказаха излишни. Сиянието й бе пронизващо и ослепително бяло, но на Клей му харесваше. Харесваше му това, че прогонва всяка сянка, с изключение на техните и на котарака.
— Мисля, че трябва да дръпнеш пердетата — подхвърли Алис. Том тъкмо отваряше единия от пликовете от ресторант „Метрополитан“, ала спря и попита:
— Защо?
Девойката вдигна рамене и се усмихна. Клей си помисли, че това е най-странната усмивка, която е виждал някога на лицето на тийнейджърка. Алис бе измила кръвта от носа и брадичката си, ала под очите й продължаваха да се чернеят тъмни кръгове и лицето й изглеждаше мъртвешки бледо и някак състарено под ярката светлина на лампата. Тя изглеждаше като кинозвезда от четирийсетте години, играеща ролята на дама от хайлайфа на ръба на нервна криза. Малката маратонка беше на масата пред нея и тя я въртеше на пръста си. Всеки път, когато я завърташе, връзките изшумоляваха и Клей се надяваше час по-скоро да се скъсат. Колкото по-скоро я захвърлеше, толкова по-лесно щеше да я забрави. Вярно, че беше изгубила доста неща, но досега той бе изгубил най-много от тримата.
— Не бива да ни виждат тук — обясни Алис и отново завъртя маратонката. Беше я кръстила „Бебешкия Найк“. Връзките изшумоляха по наскоро полираната маса на Том. — Може да се окаже опасно.
Мъжът с костюма от туид погледна Клей.
— Вероятно е права — рече художникът. — Не ми се иска да бъдем единствената осветена къща в квартала, дори и само задните прозорци да светят.
Домакинът им се изправи и безмълвно дръпна завесите, после затвори вратата между кухнята и коридора. Момичето не спираше да върти „Бебешкия «Найк»“. На светлината от газената лампа Клей видя, че маратонката бе розово-лилава — цветове, които само дете би харесало. Връзките продължаваха да издават съскащия си шепот. За момент Том се загледа в маратонката и Клей си помисли: „Кажи й да я махне от масата. Кажи й, че не знаеш-нито къде се е въргаляла, нито на кого е принадлежала, и не я искаш, на кухненската си маса. Това ще е достатъчно да я захвърли. Кажи й го. Мисля, че иска да й го кажеш. Мисля, че именно поради тази причина продължава да върти проклетата маратонка“
Ала Том само извади сандвичите от плика с надпис „ЗА ВАШЕТО КУТРЕ“ от едната страна и „ЗА ВАШЕТО ХЛАПЕ“ от другата — с печено говеждо и сирене и с шунка и сирене, и ги разпредели поравно между тримата. Беше взел от хладилника кана студен чай („Още става за пиене“) и сурова пържола, която даде на Рейф.
— Той си я заслужава — заяви, сякаш се оправдаваше. — Освен това така или иначе ще се умирише, след като няма ток.
На стената имаше телефон на поставка. Клей побърза да го изпробва, ала този път дори нямаше сигнал. Проклетият апарат бе мъртъв като като жената с бизнескостюма в Бостънския парк. Върна се на масата и взе сандвича. Беше гладен, ала нещо не му се ядеше. Алис остави своя след три хапки:
— Не мога. Не и сега. Сигурно съм ужасно уморена. Искам да си легна. Искам да сваля тази рокля. Предполагам, че няма как да се изкъпя — освен със студена вода, но бих дала всичко да разкарам шибаната рокля. Вони на пот и кръв. — Тя отново завъртя маратонката. — Освен това усещам и миризмата на майка си. Нейният парфюм.
Известно време всички мълчаха. Клей си представи Алис без роклята й — по бял сутиен и бикини, с големи, ококорени очи като на кукла. Услужливото му въображение, което само чакаше възможност да се развихри, прибави лепки на раменете и глезените, където да се прикачат дрехите. Представата за тийнейджърката по бельо бе шокираща не защото беше еротична, а защото не беше. Навън — нейде доста далеч, съдейки по звука, глухо отекна поредната експлозия. След цяла вечност Том най-накрая наруши мълчанието и Клей мислено го благослови.