— Навярно си прав — промълви след малко. — Съжалявам.
Спътникът му го погледна в очите и вдигна чашата си като за наздравица.
— Няма нищо. Оценявам, че се опитваш да разведриш обстановката. Между другото, къде е папката ти?
— Оставих я на верандата. Исках ръцете ми да са свободни, докато пълзим из Коридора на смъртта на Том Маккорт.
— Значи всичко е наред. Виж, Клей, ужасно съжалявам за семейството ти.
— Недей да съжаляваш — отвърна художникът малко по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Още няма нищо, за което да се съжалява.
— Но наистина съм щастлив, задето те срещнах. Това исках да ти кажа.
— Същото се отнася и за мен — каза Клей. — Освен това искам да ти благодаря за подслона. Сигурен съм, че и Алис го оценява.
— Стига само и Молдън да не пламне, докато спим.
Клей се усмихна:
— Да се надяваме, че няма да се случи. Взе ли й онази маратонка?
— Не. Тя си легна заедно с нея, сякаш е откъде да знам, плюшено мече. Утре ще се чувства далеч по-добре, ако подремне тази нощ.
— Мислиш ли, че ще успее да поспи?
— Не — отвърна мъжът с костюма от туид. — Но ако се събуди изплашена, ще прекарам нощта при нея. Знаеш, че може да ми се има доверие, нали?
— Да — промълви Клей. Разбираше прекрасно за какво говори Том и бе сигурен, че той няма да стори нищо лошо на момичето (както бе сигурен и за себе си). — Утре заран, щом се развидели, смятам да поема на север. Може би няма да е зле двамата с Алис да ме последвате.
Онзи се позамисли, после попита:
— Ами баща й?
— Тя казва, че е — цитирам: „Много самоуверен човек,“. Най-голямата й грижа е какво си е приготвил за вечеря. Според мен Алис не е готова да узнае истината. Ще видим какво иска да прави, но бих предпочел да остане с нас, пък и отсега искам да знаеш, че нямам никакво намерение да тръгвам на запад към индустриалните градове.
— Значи не искаш да поемаш на запад.
— Изобщо! — възкликна Клей. Реши, че Том ще започне да спори с него, ала се оказа, че се е лъгал.
— Ами тази нощ? — попита онзи. — Мислиш ли, че трябва да дежурим?
Клей дори не се беше замислил за това.
— Не знам доколко има смисъл — рече след малко, — Ако по Сейлъм Стрийт се зададе побесняла тълпа, размахала факли и оръжия, какво можем да направим?
— Да се скрием в мазето — предложи събеседникът му.
Художникът се замисли над този вариант. Слизането под земята му звучеше като абсолютно крайна мярка — веднъж напъхаха ли се там, щяха да се окажат в задънена улица — но, от друга страна, бе напълно възможно полудялата тълпа да сметне къщата за изоставена и да продължи напред. Което при всички положения си бе по-добре, отколкото да ги изколят в кухнята. След като изнасилят Алис десетина пъти.
„Няма да се стигне дотам — помъчи се да се успокои той. — Разсъждаваш прекалено черногледо. Поддаваш се на страховете си. Няма да се стигне дотам.“
Само дето Бостън се бе превърнал в овъглен железобетонен скелет. Магазините за алкохол бяха разбити и хората се пребиваха до смърт за една бъчонка бира.
Том го наблюдаваше изпитателно, което означаваше, че вече е стигнал до същия извод. Рейф скочи на скута му. Том остави сандвича и погали котарака.
— Виж какво ще ти кажа — започна Клей. — Ако имаш няколко по-дебели завивки, мисля да прекарам нощта на предната веранда. Закътана е и там е по-тъмно, отколкото на улицата, следователно ще видя евентуалните мародери, преди те да ме видят. Особено пък, ако са от телефонните откачалки. Те дори няма да се опитат да се скрият.
— Да, но ако решат да минат отзад? — възрази Том. — Лин Авеню е само на една пряка от тук.
Художникът вдигна рамене, опитвайки се да покаже, че не могат да се справят с всичко. Нямаше нужда да го изрича на глас.
— Добре — кимна мустакатият, отхапа още един залък от сандвича си и подхвърли малко шунка на Рейф. — Събуди ме към три. Ако Алис не е станала дотогава, значи е заспала дълбоко.
— Почти съм сигурен как ще ми отговориш, Том — подхвана Клей, — но съм длъжен да те попитам. Имаш ли някакво оръжие?
— Не — отвърна домакинът им. — Дори спрей със сълзотворен газ нямам. — Погледна сандвича и го остави на масата, после вдигна очи към събеседника си. — Помниш ли какво каза ченгето точно преди да застреля онзи психар? — прошепна.
Художникът кимна. „Каква е тази работа, приятелче? Какво става тук.?“ Едва ли някога щеше да го забрави.
— Знаех си, че няма да е като по филмите — рече Том, — ала не подозирах какво въздействие ще ми окаже. Колко бързо стана всичко. И онзи звук, когато от главата му потече онова…
Внезапно се приведе и притисна длан до устата си. Движението стресна Рейфър и той скочи на пода. От гърлото на Том се изтръгна сподавено гъргорене и художникът усети как стомахът му се свива при мисълта, че приятелят му ще повърне. Той също се чувстваше застрашен от нещо подобно — картината, за която говореше Том, се бе запечатала ярко в съзнанието му, и сега изплува с кошмарна яснота. Оглушителният пукот на изстрела, последван от мокрото изшляпване върху асфалта.