Имаше и друга опасност — писъците да привлекат телефонните откачалки, тъй както горящата свещ привлича нощните пеперуди… Том си въобразяваше, че са мъртви, ала Клей вярваше на това, колкото вярваше и в работилницата на Дядо Коледа на Северния полюс.
Ала Сейлъм Стрийт — или поне тази част от нея, която Том бе нарекъл „хълмистата Гранада“, си остана тъмна и пуста. Дори заревото на пожара от Ръвир сякаш бе помръкнало.
Най-накрая Клей успя да се освободи от одеялото и влезе в къщата. Спря в подножието на стълбите и се загледа в чернотата. Чуваше гласа на Том — не можеше да различи отделни думи, но тонът беше благ и успокояващ. Пронизителните писъци на Алис се накъсаха от хрипкави вдишвания, заменени от ридания и нечленоразделни хлипания, които постепенно се превърнаха в думи. Художникът успя да различи една от тях — „кошмар“. Том не спираше да й говори, засипвайки я с какви ли не лъжи — че всичко е наред, че нещата ще се оправят и на сутринта ще се чувства много по-добре. Клей си ги представяше как седят един до друг на леглото в стаята за гости, и двамата облечени в сини пижами с монограми „ТМ“ на джобчетата на гърдите. Виждаше ги толкова ясно, че можеше да ги нарисува. Ни в клин, ни в ръкав го досмеша.
Когато се убеди, че тийнейджърката няма да възобнови пронизителната си ария, той се върна на верандата. Вярно, че беше хладничко, ала не и след като се увиеше в пухкавите завивки на Том. Приседна на диванчето и се загледа в тъмната улица. Вляво имаше бизнес център — стори му се, че вижда светофара на кръстовището пред него. От другата страна — в посоката, откъдето бяха дошли, се издигаха предимно къщи; всичките тъмни и притихнали в мъртвилото на нощта.
— Къде сте? — измърмори Клей. — Някои са тръгнали на север или запад, ала къде са отишли останалите?
Никакъв отговор. По дяволите, може би Том беше прав и мобилните телефони им бяха изпратили съобщение да изперкат в три следобед и да се гътнат в осем вечерта. Звучеше прекалено хубаво, за да е истина, но художникът си спомни, че навремето си бе помислил същото и за записващите дискове. Тишина от улицата пред него; тишина и от къщата зад него. След малко се отпусна на канапето и затвори очи. Каза си, че може да подремне, но се съмняваше, че ще успее да заспи. В крайна сметка обаче се унесе и този път не сънува нищо. Малко преди зазоряване някакво улично куче се разходи по моравата пред къщата на Том Маккорт — то изгледа завития презглава мъж, който хъркаше на верандата, и продължи по пътя си. Не бързаше за никъде; тази сутрин из Молдън имаше доста храна и щеше да му стигне за доста време.
12
— Клей! Събуди се!
Нечия ръка го разтърсваше. Той отвори очи и видя Том — пременен със сива риза и нови сини дънки, който се бе надвесил над него. Верандата бе обляна в бледа светлина. Клей погледна часовника си и щом видя, че е шест и двайсет, бързо се изправи.
— Ела да ти покажа нещо — рече приятелят му. Лицето му изглеждаше бледо и угрижено, а краищата на мустачките му сякаш бяха посивели. Ризата му бе провиснала от едната страна, косата на тила му стърчеше.
Клей погледна към Сейлъм Стрийт, видя куче, захапало нещо, да тича покрай изоставените коли, и подуши миризмата на дим, идващ или от Бостън, или от Ръвир. „Може би и от двете места — помисли си, — но поне вятърът е утихнал.“ Обърна се към Том:
— Какво искаш да ми покажеш?
— Не е тук — прошепна Том. — В задния двор. Видях го, когато отидох в кухнята, за да си направя кафе, преди да се сетя, че трябва да забравя за сутрешното си кафе… поне за известно време.
— Алис спи ли? — Клей бръкна под завивката за чорапите си.
— Да, спи. Зарежи ги тия обувки и чорапи, не сме на вечеря в „Риц“. Да вървим!
Клей последва Том по коридора към кухнята. На плота стоеше недоизпита чаша студен чай.
— Сутрин не мога да се събудя без стимулант — сподели домакинът им. — Налях си студен чай — мога да ти предложа, ако искаш, не е толкова зле, и дръпнах завесите. Ей така, без особена причина — просто исках да се докосна до външния свят. И видях… но по-добре да погледнеш сам.
Клей надзърна през прозореца над умивалника и видя закътано вътрешно дворче, оградено с тухлен зид. Отвъд се простираше градината на Том (тя пък бе заобиколена от дървена ограда), вратата в отсрещния й край зееше отворена. Клей си каза, че мустакатият можеше да си направи кафе на барбекюто, което работеше с газ, ако не беше човекът, който седеше до ръчна количка, и мляскайки, ядеше сурова тиква, плюейки семките. Носеше гащеризон на механик и омазнена шапка с избледняло „Б“ на козирката, а отляво на гърдите му с червени букви бе написано „Джордж“.