— Аз също — сподели Клей. — Обаче мечтаех да имам.
— Замъкнах го на Хемптънския плаж с един куп дискове на „Ван Хален“ и Мадона, но не беше същото — продължи мустакатият. — Оттогава не съм го пускал. Сигурно всички радиостанции са престанали да работят, как мислите?
— Бас ловя, че някои все още излъчват — обади се Алис. Беше прехапала долната си устна и Клей си помисли, че ако не спреше скоро, щеше сериозно да се нарани. — Онези, които приятелите ми наричат „робо-семдесетарски станции“. Те носят имена като „БОБ“ или „ФРАНК“, но всички се излъчват от някакъв гигантски радиокомпютър в Колорадо и се предават чрез сателити. Поне приятелите ми го говорят. А точно по същия начин… — Тя облиза мястото, което допреди малко хапеше; устната й се бе подула и лъщеше от кръвта, избила под повърхността. — По същия начин се предават и сигналите на шибаните телефони, нали? Чрез сателити.
— Не знам — вдигна рамене Том. — Предполагам, че за разговори на далечно разстояние… Особено от другата страна на океана… Може някой зъл гений да е прецакал сигнала във всички кули… които ретранслират импулсите…
Клей беше виждал кулите, за които говореше домакинът им — стоманени скелети, осеяни с чинии, които стърчаха от всички страни като големи сиви смукала. През последните десет години тези гротескни съоръжения бяха изникнали навсякъде.
— Ако хванем местна станция, току-виж чуем някакви новини — предложи Том. — Ще научим какво точно става, къде да отидем.
— Така е, но я си представи, че излъчват сигнала и по радиото — изтъкна тийнейджърката. — Ами ако чуем онова, което… — Тя престана да облизва устната си и започна отново да я хапе. — Е чула майка ми? Или баща ми? Да, той има свръхмодерен джиесем — с всичките му там екстри като видеоразговор, камера, интернет връзка, и обожава тази джаджа! — Засмя се и смехът й прозвуча едновременно истерично и унило. — Ами ако чуем същото, което са чули и те? Струва ли си да поемем този риск?
Отначало Том не каза нищо. Сетне — внимателно, сякаш не искаше да ги шокира с предложението си, каза:
— Един от нас може да се нагърби с този риск. Другите ще изчакат някъде другаде, докато…
— Не — отсече Клей.
— Не, в никакъв случай! — натърти Алис. Звучеше тъй, сякаш щеше да се разплаче отново. — Искам ви двамата. Нуждая се и от двама ви.
Известно време стояха до касетофона и безмълвно го наблюдаваха. Клей се хвана, че мисли за всички научно-фантастични романи, които беше чел като тийнейджър (често пъти на плажа, докато слушаше „Нирвана“ вместо „Ван Хален“). В доста от тях светът бе разрушаван от чудовищни катастрофи и героите трябваше да го изграждат наново. Естествено с цената на множество трудности и схватки, но технологиите винаги бяха на тяхна страна и им оказваха неоценима помощ. Не се сещаше за нито една книга, в която героите да стоят в нечия спалня и да съзерцават транзистор. „Рано или късно обаче някой ще включи радиото или — може би — мобилния си телефон — помисли си, — просто, защото ще се наложи да го стори.“
Да. Но не и тази сутрин.
Чувствайки се като предател на нещо, чиято същност не можеше да проумее, вдигна бумтялника на Том и го върна в килера, след което плътно затвори вратата.
16
Около час по-късно миграционният поток вече значително бе намалял. Клей стоеше на пост, а Алис беше в кухнята и се подкрепяше с един от сандвичите, които си носеха от Бостън — бе изтъкнала, че трябва да ги довършат, преди да се прехвърлят към консервите в килера на Том, защото един Господ знае кога отново ще им попадне прясна храна. Домакинът им спеше на кушетката в дневната и Клей чуваше равномерното му похъркване.
По едно време художникът забеляза, че няколко души тръгват в посока, обратна на движението на човешкия рояк — явно бяха по-изперкали и от останалите, но след малко примерът им бе последван и от други. Постепенно все повече и повече зомбита се обръщаха на запад и Клей видя, че почти всички глозгаха по нещичко; най-вероятно бяха опустошили супермаркета, за който беше споменал Том. Снахата на господин Скотони бе помъкнала нещо, което приличаше на огромна кофа шоколадов сладолед; сладката планина се топеше с главоломни темпове и бе оплескала жената от главата до петите, придавайки й карикатурен вид. От вегетарианските навици, които господин Потовами е имал някога, не бе останала и следа — индиецът лакомо ръфаше сурова пържола, която едва се побираше в шепите му. Някакъв шишко с лекьосан костюм носеше полуразмразен агнешки бут и когато Джуди Скотони се опита да му го отнеме, той я удари с него между очите. Тя се строполи на земята като заклано добиче и падна върху издутия от бременността си корем, смазвайки уличната настилка с шоколадовия сладолед.