— „Разходката на малкото слонче“ — каза Клей и се засмя.
— Кой е тоя Додж, за когото спомена другият? — поинтересува се Алис.
— Не знам, но явно си го е бивало — отвърна Том и избухна в смях при вида на озадачената й физиономия.
11
Музиката идваше от Гейтън, китното малко градче, което господин Великанска раница им беше препоръчал. Е, не беше оглушителна като на концерта на Ей Си Ди Си, на който Клей беше ходил като тийнейджър в Бостън — тогава ушите му пищяха няколко дни, но се чуваше достатъчно силно, за да му напомни за летните концерти в Южен Беруик, на които ходеше с родителите си. Всъщност той дори си мислеше, че ще открият източника на звука някъде в Гейтънския парк — най-вероятно някакъв изкукуригал пенсионер (но не от телефонните откачалки), помъкнал със себе си огромен допотопен бумтялник, с който да си припомни младостта си и да озвучи настъпващия Апокалипсис.
В Гейтън наистина имаше парк, ала се оказа пуст с изключение на няколко души, които си бяха организирали или късна вечеря, или ранна закуска под светлината на фенерчетата и газените си лампи. Източникът на музиката се намираше малко по-далеч на север. Лорънс Уелк бе заменен от нещо толкова сладникаво, че звучеше като приспивна песничка.
— Това е Уинтън Марсалис, нали? — попита Клей. Беше капнал от умора, а като гледаше Алис, можеше да каже същото и за нея.
— Или е той, или е Кени Джи — отбеляза Том. — Знаете ли какво казал Кени Джи, когато слязъл от асансьора?
— Не, но съм сигурен, че ти ще ме осведомиш.
— „Човече! Ей това е рокендрол!“
— Толкова е смешно, че чувството ми за хумор направо експлодира — промърмори Клей.
— Нищо не разбрах — изсумтя Алис.
— Не си струва да ви обяснявам — махна с ръка очилатият. — Да си намерим някаква бърлога, че направо съм грохнал!
— На мен ли го казваш? — изгледа го Клей изпод вежди.
— Значи ставаме трима — отбеляза девойката.
Вече бяха оставили зад гърба си търговската част на Гейтън и главната улица, която се явяваше продължение на Шосе № 102, и вече се наричаше „Колежанска“. Клей не се изненада, защото още на влизане в града бяха видели табели, съобщаващи за знаменития гейтънски колеж — учебно заведение с дългогодишни традиции, където според него отиваха децата, които не успяваха да влязат в Екзитър или Милтън. Предполагаше, че улицата ще ги отведе в страната на хамбургерите, автосервизите и евтините мотели, но тази част на „Колежанска“ бе обрамчена от кокетни къщички. Единственият проблем беше, че пред вратите на всяка имаше обувки, и то в повечето случаи по четири чифта.
Потокът пешеходци бе намалял значително, защото повечето вече си бяха намерили убежища за през деня, ала щом наближиха алеята, отвеждаща до колежа, Том, Клей и Алис забелязаха трима души пред тях — двама мъже и една жена, които вървяха по тротоара и се оглеждаха за къщи без обувки. Жената накуцваше толкова силно, че единият мъж я придържаше през кръста.
Колежът вече се виждаше и художникът осъзна, че именно от там се чува музиката (в момента звучеше провлачена акустична версия на „Да отлетим до луната“). Забеляза и други две неща. Първо, отпадъците по пътя — разкъсани чували за смет, загниващи зеленчуци, оглозгани кости — които бяха толкова много, че като плътен килим покриваха алеята към колежа. Второ — двама непознати стояха на тротоара и ги наблюдаваха изпитателно. Единият беше възрастен мъж, прегърбен над бастуна си, а другият — момче със захранван от батерии фенер, поставен на земята между обувките му. То изглеждаше на не повече от дванайсет години и се бе облегнало на една от колоните, които се издигаха от двете страни на алеята. Беше облечено с нещо като училищна униформа — сиви панталони, сив пуловер и шушляково яке с качулка.
Когато триото пред Клей стигна до алеята към колежа, старецът, издокаран със сако от туид с кръпки на лактите, ги заговори с ясен и силен глас, очевидно трениран в учебните зали и аудиториите:
— Хей, вие! Добре дошли! Защо не дойдете при нас? Можем да ви предложим подслон, но по-важното е, че трябва да…
— Нямаме никакво желание да правим каквото и да било, господине — заяви куцащата жена. — Имам четири спукани пришки и едва ходя.
— Но при нас има достатъчно свободни… — започна човекът с бастуна, ала мъжът, който бе прегърнал жената, навярно го изгледа накриво, защото онзи не продължи. Триото отмина алеята и табелата от ковано желязо, висяща на старовремски куки, на която пишеше „КОЛЕЖ ГЕЙТЪН ОСН. 1846 «Младото съзнание е светилник в мрака»“.
Старецът се изгърби отново над бастуна си, но в следващия миг видя Клей, Том и Алис и отново се изправи. Определено мислеше да ги поздрави, но очевидно в последния момент реши, че лекторският му подход не е особено ефективен, защото побутна младия си спътник с бастуна си. Момчето веднага изпъна рамене, в същия момент „Да отлетим на луната“ бе заменена от не по-малко протяжна версия на нещо, което навремето се бе наричало „Ти ме подлудяваш“.