— Сър, починете си малко, преди да отидем на игрището — плахо се обади Джордан. Бе видял как бастунът на директора се подхлъзна на някакво изгнило парче плод, при което Ардай щеше да се строполи на земята.
— Чудесна идея — подкрепи го Клей.
— Добре — кимна възрастният мъж. — Исках да кажа, че… никога не съм се доверявал на тези машинки. С компютъра е различно. Свикнал съм с него като жаба с блатото си…
На билото на хълма алеята към корпуса се разделяше на две. Лявото разклонение лъкатушеше покрай постройки, които най-вероятно бяха общежития, а дясното водеше към лекционни зали, административни сгради и голяма бяла арка, която искреше в тъмнината. Река от всевъзможни отпадъци „течеше“ под нея. Директорът Ардай ги поведе натам, като се мъчеше да заобикаля (доколкото можеше) боклуците, а Джордан го придържаше за лакътя. Музиката — вече звучеше Бет Мидлър, която пееше „Вятърът под крилете ми“ — се чуваше нейде отвъд арката и Клей забеляза десетки компактдискове, разхвърляни сред оглозганите кости и празните опаковки от чипс. В гърдите му се надигаше лошо предчувствие.
— Ъъъ, господин директоре? — попита той. — Не е ли по-добре първо да…
— Няма страшно — уверено отвърна старецът. — Не сте ли играли на „музикални столове“ като деца? Е, докато музиката свири, няма за какво да се тревожим. Хвърляме един бърз поглед и отиваме в къщичката ми в Четъм. Намира се на по-малко от двеста метра от игрището.
Клей се обърна към спътниците си. Том вдигна рамене, Алис само кимна.
Джордан разтревожено наблюдаваше безмълвната им комуникация; изглежда, още се притесняваше, че новодошлите можеха всеки момент да ги изоставят.
— Трябва да видите онова — натърти. — Директорът е прав — трябва да го видите.
— Какво да видим, Джордан? — попита Алис.
Ала момчето само я изгледа — невинните му очи загадъчно проблеснаха в мрака:
— След минутка ще разберете всичко.
13
— Боже мили! — възкликна Клей. В съзнанието му думите му прозвучаха като вик на изненада и ужас, примесен с известна доза възмущение, ала това, което се изтръгна от гърлото му, приличаше на скимтящ вопъл. Навярно защото в такава близост музиката беше оглушителна — почти като онзи отдавнашен концерт на Ей Си Ди Си (макар че Деби Буун с нейното детско гласче в „Ти озаряваш живота ми“ изобщо не можеше да се сравнява с рева на Брайън Джонсън в „Камбаните на ада“ например, дори при максимално усилен звук), както и заради потресаващата гледка. Клей си мислеше, че след онзи слънчев следобед в Бостън, когато бе видял повсеместния ефект от Сигнала, вече е обръгнал на всичко, ни очевидно грешеше.
Не смяташе, че в колежите от типа на „Гейтън“ практикуваха нещо тъй плебейско (и брутално) като американския футбол, но виж, европейският явно беше на почит. Трибуните от двете страни на стадиона създаваха впечатлението, че могат да поберат поне хиляда души, и бяха засенчени от ярко цветни тенти, които бяха започнали да избледняват под влияние на дъждовното време през последните дни. В далечния край на игрището се издигаше огромно табло за отбелязване на резултата, над което се виждаше някакъв надпис, но тъмнината пречеше на Клей да го разчете. Дори да имаше достатъчно светлина обаче, едва ли би погледнал втори път натам, защото цялото му внимание бе погълнато от игралното поле.
Всеки сантиметър от тревата бе покрит с телефонни откачалки. Лежаха по гръб, нагъчкани като сардини в консерва — крак до крак, бедро до бедро и рамо до рамо, — очите им се взираха в черното предутринно небе.
— Исусе! — промълви Том. Гласът му беше приглушен, защото той бе притиснал длан към устата си.
— Хванете момичето! — изсъска директорът. — Всеки момент ще припадне!
— Не, добре съм — произнесе Алис, ала щом Клей я прегърна, тя се облегна върху него и той дочу накъсаното й дишане. Очите й бяха отворени, ала гледаха някак си втренчено и в същото време отнесено.
— Налягали са и под скамейките — отбеляза Джордан. Говореше бавно и спокойно, но тонът му не можеше да заблуди Клей. Това бе гласът на момче, което уверява родителите си, че не се гнуси от червейчетата в очите на умрялата котка… малко преди да се наведе и да избълва обяда си. — С директора смятаме, че тук държат ранените и онези, които няма да се възстановят.