— Двамата с директора, Джордан — поправи го Чарлс Ардай.
— Съжалявам, сър.
Деби Буун достигна поетичния си катарзис и млъкна. Кратка пауза, след която Лорънс Уелк и неговите Шампански музиканти подеха „Разходката на малкото слонче“.
— Имаш ли представа колко касетофона са събрали? — обърна се Клей към директора на „Гейтън“. — И как точно са го направили? Та те са тъпоумни, мамка му, абсолютни зомбита! — В същия миг му хрумна ужасяваща идея — абсурдна и в същото време дяволски убедителна. — Вие ли го направихте? За да ги накарате да мируват или… не знам…
— Не е той — прошепна Алис.
— Момичето е право — изтъкна директорът. — И двете предположения са погрешни.
— И двете? Не мислех, че…
— Явно са страстни любители на музиката — каза Том, — ала как са се сдобили с тези компактдискове? Нали не влизат в сградите?
— Същото важи и за бумтялниците — добави художникът.
— Нямаме време за обяснения — махна с ръка възрастният мъж. — Небето започна да изсветлява, ай… Джордан, кажи им.
Момчето изпъна рамене и изрецитира, сякаш бе назубрило урок, чието съдържание не разбираше:
— Всички добри вампири трябва да се приберат преди зазоряване, сър.
— Точно така — доволно кимна директорът. — Преди зазоряване. Засега е достатъчно само да ги разгледате. Не знаехте, че има такива места, нали?
— Алис знаеше — изтъкна Клей.
Всички насочиха погледите си към терена. Изведнъж, може би защото мракът бе започнал да се разсейва, Клей осъзна, че очите на всички прострени на тревата същества са отворени. Бе абсолютно сигурен, че не виждаха, ала въпреки това… бяха отворени.
„Нещо лошо се задава — помисли си той. — И рояците са само върхът на айсберга.“
Да наблюдаваш всичките тези нагъчкани тела и безизразни лица (повечето от които бяха бели — това бе Нова Англия, в крайна сметка) беше крайно неприятно, ала празните очи, вперени в мрачното небе, изпълваха Клей с ирационален ужас. Някъде, не много далеч, запя първата утринна птица. Не беше петел, възвестяващ изгрева на слънцето, но директорът потрепери и залитна. Том побърза да го подхване.
— Хайде — рече Чарлс Ардай. — Пътят до резиденцията е кратък, но вече трябва да тръгваме. От тази проклета влага съвсем се схванах. Хвани ме под ръка, Джордан.
Алис се изтръгна от обятията на Клей и застана от другата страна на стареца. Той само й се усмихна и поклати глава:
— Джордан ще ми помогне. Ние се грижим един за друг — нали така, Джордан?
— Точно така, сър.
— Джордан? — попита Том, когато наближиха голямото (и доста претенциозно) здание, което вероятно наричаха „резиденцията“ в Четъм.
— Да?
— Не можах да прочета какво пишеше над таблото на стадиона. Ще ми кажеш ли?
— Разбира се — кимна момчето. — „ДОБРЕ ДОШЛИ, БИВШИ ВЪЗПИТАНИЦИ НА КОЛЕЖА.“ — Джордан почти се усмихна, ала после си спомни, че тази година нямаше да има празненство — ярките тенти над трибуните вече избледняваха, — и лицето му посърна. Ако не беше толкова уморен, вероятно щеше да запази самообладание, но вече беше прекалено късно, всеки момент щеше да се съмне, и докато изминаваха последните крачки до жилището на директора, последният ученик в „Гейтън“, който все още носеше униформата на колежа, избухна в сълзи.
14
— Беше невероятно, сър — каза Клей. Бе възприел обръщението на Джордан съвсем неусетно; същото важеше и за Том и Алис. — Благодаря.
— Да — добави тийнейджърката. — И аз благодаря. Досега не бях яла два хамбургера наведнъж — във всеки случай не и толкова големи.
Беше три часът следващия следобед. Намираха се на задната веранда на „резиденцията“ в Четъм. Чарлс Ардай бе изпекъл пържолите за хамбургерите на малко барбекю, работещо на газ. Той ги увери, че месото не е развалено, защото генераторът, захранващ фризера на лавката, спрял да работи едва вчера (а питките от малкия хладилник, който Том и Джордан донесоха от килера, бяха заскрежени и твърди като шайби за хокей). Директорът им каза, че няма да е зле да изпекат месото, преди да се стъмни.
— Бог знае какво можеше да се случи с падането на мрака.
— Смяташ, че ще подушат аромата му ли? — попита Клей.
— Да кажем, че нямаме особено желание да разберем — отвърна директорът. — Нали така, Джордан?
— Да, сър — каза момчето и отхапа от втория си хамбургер. — Винаги гледаме да сме вътре, когато се събуждат и когато се връщат от града. Защото точно там ходят — в града. Опоскват го като врабчета — оризова нива. Така поне казва директорът.