Том бе коленичил до една от стереоуредбите:
— В този касетофон има батерии. Усеща се по тежестта.
— Така е — кимна професорът. — Във всички има. Явно не могат без батерии. — Позамисли се, после добави нещо, което според Клей се подразбираше: — Поне засега.
— Можем да ги избием, докато са в това състояние, нали? — подхвърли художникът. — Можем да ги избием до крак, както ловците са изтребили странстващите гълъби през осемдесетте години на деветнайсети век… или някъде там.
Директорът кимна:
— Размазвали са малките им главици, преди още горките птички да полетят. Аналогията не е лоша. Според мен обаче ще стане твърде бавно, ако използвам бастуна си. И се боя, че дори да използвате автоматичните оръжия, пак ще отнеме страшно много време.
— Пък и нямаме достатъчно куршуми за подобно нещо — изтъкна Клей. — Тук има… — Той обходи с поглед летаргичното множество — … поне шест-седемстотин телефонни откачалки. И то без да броим онези под скамейките.
— Сър? Господин Ардай? — обади се Том. — Кога за пръв път… как точно откри, че…
— Как открих дълбочината на транса, в който са изпаднали? Това ли ме питаш? Мъжът с италианските мустачки кимна.
— Първата нощ излязох на разузнаване. Тогава роякът беше доста по-малък, разбира се. Приближих се, воден от чисто любопитство. Джордан не беше с мен. Боя се, че превключването на нощен живот се оказа доста трудно за него.
— Изложил си на сериозен риск живота си — отбеляза Клей.
— Нямах голям избор. Сякаш бях хипнотизиран. Бързо осъзнах, че са в безсъзнание, дори когато очите им са отворени, а няколко простички експеримента с бастуна потвърдиха дълбочината на транса, в който са потънали.
Художникът се замисли за куцането на професора и се зачуди дали да го попита какво щеше да прави, ако бе сбъркал в преценката си и телефонните откачалки се нахвърлеха отгоре му, ала в крайна сметка реши да си замълчи. Без съмнение директорът щеше да повтори онова, което вече им беше казал — че няма знания, които да се постигат без риск. Джордан бе напълно прав — беловласият бе ужасно старомоден. Клей нямаше никакво желание да бъде на мястото на учениците, които бяха нарушили дисциплината. Ардай поклати глава и продължи:
— Шест или седемстотин е много малък брой, Клей. Това е стандартно футболно игрище. Шест хиляди квадратни метра.
— Добре, де, колко са?
— Както са нагъчкани ли? Бих казал, че са най-малко хиляда.
— И всъщност в момента не са тук, нали?
— Да — увери го беловласият. — Онези, които се връщат — по малко всеки ден, казва Джордан, а той има набито око — не са същите. С други думи, все по-малко приличат на човеци.
— Можем ли вече да се връщаме в резиденцията? — попита Том. Говореше тихо, сякаш не му беше добре.
— Разбира се — кимна директорът.
— Само секунда. — Клей приклекна до младия мъж с фланелката на „НАСКАР“. Не искаше да го прави — не можеше да прогони мисълта, че ръката, която бе стискала кепето, сега ще сграбчи него, ала въпреки това го стори. В близост до земята вонята беше още по-отвратителна. Мислеше си, че е свикнал с нея, но явно грешеше.
— Какво си ре… — започна Том.
— Тихо — прошепна Клей и се надвеси над зейналата уста на младия мъж. Поколеба се, сетне се наведе, докато не забеляза капчиците слюнка по долната устна на младежа. Отначало си каза, че навярно всичко се дължеше на въображението му, ала след като се наведе още по-ниско — и вече бе достатъчно близо, за да целуне потъналото в транс същество с образа на автомобилния състезател Рики Крейвън на гърдите си — най-накрая повярва на ушите си.
„Едва доловима е, като шепот — беше казал Джордан. — Но можеш да я чуеш.“
И Клей я чу — дори успя да забележи, че незнайно защо вокалът избързва със сричка-две пред гласа на Дийн Мартин, звучаща от стереоуредбите.
Изправи се и коленете му изпукаха. Том озадачено го изгледа:
— Какво? Какво? Не казвай, че хлапето е било право.
Клей кимна.
— Да се връщаме.
Малко преди да изкачат стръмната алея към арката, той сграбчи директора за рамото. Чарлс Ардай се обърна към него, без да се обиди от грубия жест.
— Прав си. Трябва да ги унищожим. Колкото може повече от тях, и то възможно по-скоро. Вероятно е единственият шанс, който имаме. Или мислите, че греша?
— Не — отвърна професорът. — За съжаление си прав, Клей. Както казах и преди, бушува война, а това, което прави една въвлечена във война страна, е да избива враговете си. Да го обсъдим в къщата. Ще си приготвим горещ шоколад — харесвам го с малко бърбън… голям варварин съм, нали?