Беловласият само махна с ръка.
— Можем ли да го направим? — попита девойката. — Можем ли да ги унищожим?
Чарлс Ардай, който бе станал директор на колежа „Гейтън“ в края на преподавателската си кариера и в навечерието на залеза на света, оголи поразклатените си от възрастта зъби в усмивка, която Клей с удоволствие би запечатал на белия лист, защото в нея нямаше дори капчица жал или колебание.
— Госпожице Максуел — рече възрастният мъж, — нищо не ни пречи да опитаме.
18
В четири часа на следващата сутрин Том Маккорт седеше на масата за пикник между двете оранжерии на колежа, които бяха пострадали сериозно през последните две седмици. Бе качил крака на една пейка, ръцете му почиваха на коленете му. Променливият вятър разрошваше косата му ту от едната, ту от другата страна. Алис се бе разположила срещу него, подпряла брадичка на сключените си длани, лъчите на няколко фенерчета осветяваха лицето й от различни ъгли. Под ярката светлина изглеждаше още по-красива въпреки очевидната й умора; на нейната възраст силното осветление само подсилваше хубостта й. Чарлс Ардай, който седеше до нея, изглеждаше стар и изтощен. И тримата гледаха двете светлинки, които бавно се приближаваха към тях като неспокойни духове.
Клей и Джордан отвориха вратата и след няколко секунди вече седяха до приятелите си — художникът до Том, а момчето — до директора. И двамата миришеха на бензин, но от момчето се излъчваше отчаяние, което бе почти осезаемо. Клей остави няколко връзки ключове на масата. Каза си, че спокойно можеха да си останат тук, докато някой археолог не ги намери след три-четири хилядолетия.
— Съжалявам — промълви директорът. — Изглеждаше толкова просто.
Клей въздъхна. Наистина бе изглеждало просто — напълваш градинските пръскачки с бензин, натоварваш ги в пикапа, закарваш ги до стадиона, напръскваш обилно всичко по пътя си и драсваш клечка кибрит. За миг се поколеба дали да каже на Ардай, че авантюрата на Джордж Буш младши в Ирак сигурно също бе изглеждала простичка — натоварваш пръскачките, после драсваш клечката, но се отказа. Щеше да бъде доста жестоко.
— Том? — обърна се към мустакатия. — Добре ли си? — Вече бе разбрал, че нисичкият му спътник не е от най-издръжливите.
— Само съм уморен — рече Том, след което вдигна глава и му се усмихна. — Явно не съм свикнал на нощни смени. Какво ще правим сега?
— Според мен най-умното е да си легнем — отвърна художникът. — След около четирийсет минути ще съмне.
— Не е честно! — удари с длан по коляното си Алис. — Не е честно, хвърлихме толкова усилия!
Да, наистина бяха положили доста усилия, но какво от това? Нищо не се получаваше лесно. Всяка малка (и в крайна сметка безсмислена) победа им бе струвала толкова много, а в замяна бяха получили комунистически долари, както би казала майка му. Една част от Клей искаше да обвини директора… както и себе си, задето бе приел на доверие идеята му за пръскачките. Сега му се струваше, че планът на професора да опожарят цяло футболно игрище бе като да отидеш на гангстерска престрелка с джобно ножче. Въпреки това… преди идеята му се бе сторила добра.
Първо бяха открили, че халето, в което се намираше бензиновата помпа, е заключено. Изгубиха над половин час в ровене сред десетки връзки ключове, никой от които не беше отбелязан за къде, по дяволите, служи. Най-накрая Джордан намери бленувания ключ, ала когато отвориха вратата, се оказа, че май няма да минат с „трябва само да издърпате запушалката“, защото запушалка просто нямаше. За сметка на това пък имаше метален наконечник, заключен също като вратата на шибаното хале. Отново заровичкаха под светлината на фенерчетата, докато намериха ключе, което поне на външен вид и размери да пасне на въпросната ключалка. Добре, че беше Алис да посочи, че след като наконечникът се намира от долната страна на резервоара (по всяка вероятност за да обезпечи налягане дори и при евентуално спиране на захранването), отвореха ли го, без да са го скачили към някакъв маркуч или сифон, цялото хале щеше да плувне в бензин. Изгубиха цял час в напразно търсене на маркуч, който да прилепне към наконечника.
Никой от ключовете за пикапа не беше отбелязан — най-малкото, не и по начин, който да говори нещо на всички, които нямаха щастието да бъдат автомеханици, поради което отново се наложи да преминат през отегчителния процес на проби и грешки. Този път обаче сравнително бързо откриха точния ключ, защото в гаража бяха паркирани само осем коли.