В оранжериите намериха само осем, не дузина пръскачки, и то с капацитет от трийсет, не сто литра. Можеше и да успеят да ги напълнят от резервоара, но дрехите им щяха да подгизнат от бензина, а накрая щяха да имат само около двеста и четирийсет литра запалителна течност. Именно идеята да изпепелят хиляда телефонни откачалки с двеста и четирийсет литра бензин бе отчаяла Гом, Алис и директора. Клей и Джордан затърсиха по-големи пръскачки, но усилията им останаха напразни.
— Обаче открихме няколко още по-малки пръскачки — подхвърли художникът. — От онези, които наричат „пулверизатори“.
— Освен това — започна момчето — всички големи пръскачки са пълни с някакви инсектициди или течни торове. Ще трябва да ги изпразним, което означава, че ще се наложи да си сложим маски, за да се предпазим от отравяне.
— Реалността е жестока — измърмори мрачно Алис.
Джордан взе ключовете за единия пикап:
— Можем да отидем до града. Там има железарски магазин, където няма как да няма пръскачки.
Том поклати глава:
— Близо два километра са, а главната улица е задръстена от отпадъци и изоставени коли. Може и да заобиколим някои от тях, не и всички. Карането по моравите също отпада като вариант, защото къщите са разположени прекалено нагъсто. Има си причини всички да се придвижват пеш. — Бяха видели неколцина колоездачи, но дори и оборудвани с пълния комплект фарове, велосипедите бяха опасни.
— Не може ли да се мине по страничните улички? — попита директорът.
— Утре вечер може да проверим — каза Клей. — Ще вървим пеш, после ще се връщаме при пикапа. — Позамисли се и добави: — В този магазин можем да намерим и маркучи.
— Май не си много въодушевен — отбеляза Алис.
— На малките улички не им трябва много, за да се задръстят — въздъхна Клей. — Дори и да извадим по-голям късмет от снощи, пак ще ни се струпа много работа. Не знам… — разпери ръце той. — Може би след малко почивка този вариант ще ми се стори по-добър.
— Естествено — заяви директорът. — Както и на всички нас.
— Ами бензиностанцията срещу колежа? — попита Джордан.
— Каква бензиностанция? — изгледа го Алис.
— Говори за „Ситго“ — обясни Чарлс Ардай. — В резервоарите навярно има достатъчно количество гориво, но без ток едва ли ще можем да го използваме. Освен това се съмнявам да имат някакви контейнери, освен десет-петнайсет литрови… Всъщност даже си мисля, че… — Ала никой не разбра какво си мислеше, защото той така и не довърши изречението си.
— Какво има, Клей?
Художникът си спомни двамата мъже и накуцващата жена, които бяха минали покрай въпросната бензиностанция.
— „Гейтън Гроув Ситго“, нали? — попита той. — Така ли се казва?
— Да, но…
— Мисля, че там не продават само бензин. Той не просто мислеше, а знаеше. Беше видял двата камиона, паркирани там — прекрасно си ги спомняше.
— Не знам какво… — започна директорът, след което внезапно млъкна и се втренчи в Клей. Устните му се разтегнаха в жестока усмивка. — О… о, да… О, господи, да…
Том и Алис поглеждаха ту единия, ту другия, Джордан чакаше, загледан в близката оранжерия.
— Ще благоволите ли да посветите и нас в тайните на загадъчната си комуникация? — не издържа накрая мъжът с тънките мустачки.
Клей бе готов да го стори — беше прекалено хубаво, за да не го сподели, — когато музиката, идваща от футболното игрище, внезапно се промени. Вместо да секне изведнъж, както се случваше всяка сутрин, започна да заглъхва постепенно, сякаш някой бе изритал уредбата-майка в някакъв дълбок кладенец.
— Събудили са се по-рано — прошепна Джордан.
Том сграбчи Клей за китката.
— Не е същото — изсъска. — И един от проклетите им бумтялници продължава да свири… Чувам го, макар и съвсем слабо.
Вятърът беше силен и художникът знаеше, че идва откъм футболното игрище, защото носеше миризмата на развалена храна, вмирисана риба, разлагаща се плът и хиляди немити тела. Както и призрачните звуци на Лорънс Уелк и Шампанските му музиканти, които свиреха „Разходката на малкото слонче“.
После откъм североизток — на около двайсет, може би дори петдесет километра, се дочу някакъв призрачен, протяжен звук. След малко се възцари тишина… тягостна, злокобна тишина… и неспящите, небудни създания на стадиона отвърнаха по същия начин. Техният зов беше много по-силен — дълбок, глух стон, който се издигна към черното, осеяно със звезди небе.
Алис притисна длан към устата си и малката маратонка се люшна към гърдите й. Очите й горяха с трескав пламък. Джордан се вкопчи в директора и притисна лице в рамото му.
— Гледай, Клей! — промълви Том. Изправи се и се затътри към затревената ивица между двете оранжерии, сочейки към небето. — Виждаш ли? Господи, виждаш ли това!