— Ето я поредната стъпка напред — отбеляза Том.
— И то не е само една — изтъкна професорът. — Почистване на къщата и използване на инструменти.
— Това не ми харесва — измърмори Клей.
Джордан го погледна — беше пребледнял, изглеждаше състарен.
— Добре дошъл в клуба — промълви отчаяно.
20
Поспаха до един следобед. Сетне, след като се увериха, че отделилата се група е приключила с пренасянето на мъртъвците и се е присъединила към останалите откачалки, петимата изгнаници напуснаха убежището си и отидоха до мястото, където алеята към колежа се сливаше с улицата. Алис веднага бе отхвърлила идеята на Клей двамата с Том да го направят сами. „Сега не му е времето за глупости в стил Ватман и Робин“ — беше казала тя.
— О, миличка, но аз цял живот съм си мечтал да бъда Робин! — възкликна престорено мъжът с мустачките, но щом вида намръщеното й лице, побърза да добави: — Съжалявам.
— Ако отидете сами до бензиностанцията — каза тя, — ние ще стоим на пост от другата страна на улицата.
Директорът предложи Джордан за по-сигурно да остане в резиденцията, ала преди момчето да каже нещо, Алис попита:
— Как са очите ти, Джордан?
Той й се усмихна и лицето му отново грейна.
— Добре. Супер са си.
— Играл си видеоигри, нали? От онези, в които се стреля?
— Уф… — махна с ръка момчето. — Превъртял съм стотици.
Девойката му подаде пистолета си. Клей забеляза как хлапето потръпна лекичко — досущ като настроен камертон, когато пръстите им се докоснаха.
— Ако ти кажа да се прицелиш и да стреляш — или ако директорът Ардай ти нареди, ще го направиш ли?
— Разбира се.
Тийнейджърката изгледа професора със смесица от решителност и извинение.
— Имаме нужда от всяка ръка.
Ала беловласият само безмълвно кимна. Сега стояха срещу „Гейтън Гроув Ситго“. Единствената кола, спряла пред колонките, изглеждаше отдавна изоставена. Голямата витрина на бензиностанцията бе строшена, а вдясно, под сянката на няколко кичести бряста, бяха паркирани два камиона-цистерни, на всеки от които пишеше „ПРОПАН“ и „Обслужваме Ню Хампшир от 1982 година“.
В тази част на „Колежанска“ не се виждаха никакви телефонни откачалки. Клей забеляза, че пред повечето къщи бяха оставени обувки, но пред някои нямаше. Потокът бегълци явно намаляваше. Каза си, че навярно още е прекалено рано за подобни заключения, ала все пак…
— Сър? Клей? Какво е това? — попита момчето. Сочеше средата на улицата, която се явяваше продължение на Шосе № 102, макар че човек лесно можеше да забрави за това в този слънчев, тих следобед, когато птичките чуруликаха по дърветата и вятърът шептеше гальовно на листата. Там, на асфалта, бе надраскано нещо с яркорозов тебешир, но от мястото, на което се намираха, художникът не можеше да го разчете. Той поклати глава.
— Готов ли си? — обърна се към Том.
— Да — отвърна онзи. Уж говореше спокойно, но Клей виждаше как пулсира вената на шията му. — Ти си Ватман, аз — Робин.
Прекосиха улицата, стиснали пистолетите. Клей беше оставил на Алис руското автоматично оръжие, макар и да бе сигурен, че откатът щеше да я завърти като пумпал, ако натиснеше спусъка. Съобщението, надраскано с розов тебешир на пътната настилка, гласеше:
— Имаш ли представа какво означава? — попита Том. Клей вдигна рамене. Не знаеше и не го интересуваше. Единственото, което искаше в момента, беше да пресекат тъпата улица, където се чувстваше като хлебарка върху купа с ориз. Каза си — и то не за първи път, че би продал душата си да узнае, че синът му е добре и не се намира сред хора, които дават пистолети на добрите хлапета, любители на компютърни игри. Това бе странно. Мислеше си, че е подредил приоритетите си и решава проблемите един след друг, ала ето че тези мисли продължаваха да го връхлитат периодично, забивайки ноктите си в изтерзаното му съзнание.
„Остави ме на мира, Джони. Тук не ти е мястото. Точно сега имам предостатъчно грижи на главата си.“
Цистерните с пропан бяха празни и заключени, но това не беше чак такъв проблем; за разлика от миналата нощ днес късметът им явно работеше. Ключовете висяха на едно табло в офиса под табелка, на която пишеше „Никакво зареждане между полунощ и 6 сутринта.“ На ключодържателите за камионите се поклащаха мънички газови бутилки. На половината път до вратата обаче Том докосна Клей по рамото. Художникът погледна „Колежанска“ и изстина.