— Много смешно — каза мъжът с тънките мустачки, ала вниманието му бе насочено другаде. Гледаше отдалечаващата се двойка и вената на врата му пулсираше по-бързо от всякога. — Дойде краят на света и открихме сезона за лов на педали — подхвърли разсеяно.
— Точно така. Само дето и ловният сезон за хетеросексуалните е открит. Да приключваме, а? Тръгна към вратата, но Том го спря:
— Почакай. Другите може да са усетили онова от преди малко, но може и да не са. Искаш ли да не им казваме за случилото се? Поне за известно време?
Клей си спомни как Джордан не изпускаше от поглед директора и как Алис почти не се разделяше с бебешкия „Найк“. Замисли се за тъмните кръгове под очите им и за онова, което възнамеряваха да сторят тази нощ. Навярно „Армагедон“ беше прекалено силна дума, но не чак толкова. Каквото и да представляваха сега, доскоро телефонните откачалки са били хора и изпепеляването на хиляда от тях бе достатъчно тежко бреме. Дори само при мисълта за това стомахът му се свиваше.
— Съгласен съм — кимна. — Изкачваме хълма на ниска предавка, нали?
— Да — отвърна Том. — На възможно най-ниската. — Вече бяха приближили камионите. — Според теб колко скорости имат тези чудовища?
— Една предна ще ми е напълно достатъчна.
— Като ги гледам как са паркирани, май няма да се оправиш без задна — подхвърли очилатият.
— Майната й на задната — махна с ръка Клей. — Какъв смисъл има от края на света, ако не можеш да минеш през една шибана ограда?
Тъкмо това и направиха.
21
„Училищният“ хълм — така директорът Ардай и единственият му останал ученик наричаха полегатия склон, който се спускаше от кампуса към улица „Колежанска“. Тревата беше яркозелена и тепърва започваше да се покрива с килим от нападали листа. Когато следобедът започна да отстъпва пред вечерта, Училищният хълм бе все още пуст — нямаше и следа от завръщащи се телефонни откачалки, но Алис нервно крачеше из приемната на Четъмската резиденция, периодично се спираше пред големия прозорец, от който се разкриваше изглед към склона, двете големи аудитории и футболното игрище. Маратонката отново бе завързана за лявата й китка. Другите седяха в кухнята и пиеха кока-кола.
— Не се връщат — заяви девойката след поредната си обиколка. — Навярно по някакъв начин са разбрали какво кроим — прочели са мислите ни или нещо такова, и няма да дойдат.
Още две обиколки на приемната, всяка придружена от съсредоточено взиране през панорамния прозорец, после Алис влезе в кухнята.
— Ами ако са мигрирали? — попита. — Ако рояците се подчиняват на сезонни миграции? Може да отиват на юг през зимата, като червеношийките например…
И без да дочака отговор, тя отново се завтече към приемната. Тримата мъже и момчето в кухнята чуваха отмерените й, малко нервни стъпки.
— Като Ахав е — отбеляза Чарлс Ардай. — Като Ахав, който фанатично преследва Моби.
— Еминем може да е кретен, но се оказа напълно прав за този пич — каза мрачно Том.
— Извинявай, не те разбрах — вдигна вежди директорът, ала мъжът с тънките мустачки само махна с ръка. Джордан погледна часовника си:
— По това време вчера вече се бяха върнали. Да отида ли да й кажа?
— Според мен няма смисъл — каза Клей. — Сама трябва да го преодолее.
— Доста е изплашена, нали, сър?
— А ти не си ли, Джордан?
— Иска ли питане, сър — усмихна се момчето. — Ужасно ме е страх.
При следващото си връщане в кухнята Алис заяви:
— Най-добре да не се връщат. Не знам дали мозъците им биват препрограмирани, но със сигурност става нещо отвратително. Някакво ужасно вуду. Почувствах го от онези двамата днес следобед. Жената с книгата и мъжа с кейкчетата. — Поклати глава и повтори: — Някакво ужасно вуду. И отново, без да дочака отговор, хукна към приемната.
Директорът погледна Джордан:
— Почувства ли нещо, синко?
Момчето се поколеба за момент, след което отвърна:
— Усетих нещо. Косъмчетата на врата ми настръхнаха.
Чарлс Ардай се обърна към двамата мъже, които седяха от другата страна на масата.
— А вие? Вие бяхте доста по-близо.
Ала преди да кажат каквото и да било, Алис се втурна в кухнята — лицето й бе пламнало, и широко отворените й очи сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите.
— Връщат се! — обяви задъхано тя.
22
От панорамния прозорец четиримата наблюдаваха как телефонните откачалки, строени в редици, се изкачват по Училищния хълм; издължените им сенки оформяха нещо като уродливо виенско колело върху зелената трева. Когато наближиха белокаменната арка пред стадиона, редиците им се сляха и зловещото виенско колело сякаш се завъртя под ярките слънчеви лъчи на догарящия ден. Алис бе отвързала бебешкия „Найк“ и машинално го мачкаше.