— Сега ще видят какво сме направили и ще се махнат — изрече с такава бързина, сякаш рапираше. — Няма как да не разберат — щом започнаха да се интересуват от книги, със сигурност ще усетят, че нещо не е наред.
— Ще видим — каза Клей. Почти бе сигурен, че телефонните откачалки ще отидат на игрището, дори и онова, на което се натъкнат там, да обезпокои странното им групово съзнание; съвсем скоро щеше да се мръкне и те нямаше къде другаде да идат. В съзнанието му зазвуча откъс от песничка, с която майка му го приспиваше като малък: „Мило мъничко човече, гледай — тъмно стана вече! Колко много днес игра, уморено си сега.“
— Хем ми се иска да си тръгнат, хем се надявам да останат — почти шепнешком каза Алис. — Направо ще се взривя от притеснение. — Тя се засмя нервно. — Само дето те трябва да се взривят, не аз, нали? Те.
Том я изгледа учудено.
— Добре съм! — вдигна ръце тийнейджърката. — Добре съм, нищо ми няма! Само посмей да кажеш нещо!
— Щях да кажа само, че ще стане онова, което е писано — рече той. — Няма смисъл да се тревожиш…
— Ню Ейдж глупости — подхвърли презрително Алис. — Все едно слушам баща си. Кралят на рамките. — По бузата й се търкулна една сълза и тя я бръсна нетърпеливо с опакото на дланта си.
— Само се успокой, Алис — рече Том с възможно най-благия си глас. — Стой спокойно и наблюдавай.
— Ще се опитам, окей? Ще се опитам.
— И престани с тази маратонка — раздразнено подхвърли Джордан. — Жвакащият звук направо ме подлудява.
Тийнейджърката погледна маратонката, сякаш се изненадваше, че я вижда, после отново я завърза за китката си. Наблюдаваха как редиците на телефонните откачалки се сливат и минават под арката много по-стегнато и дисциплинирано от запалянковците, прииждащи на неделните футболни мачове. Наблюдаваха как умопобърканите се разпръскват като ветрило и се насочват към терена. Взираха се с трепет, очаквайки всеки момент множеството да забави ход и да спре, ала това така и не се случи. Онези, които вървяха най-отзад — предимно ранени, старци и доброволци, които им помагаха, минаха под арката дълго преди последните слънчеви лъчи да обагрят в алено стените на общежитията. Бяха се върнали отново — като диви гълъби в гнездата си или лястовици в Капистрано. Пет минути след като вечерницата се издигна в притъмняващото небе, гласът на Дийн Мартин изпълни ефира — пееше „Понякога всеки от нас обича“.
— Умрях от притеснение за нищо, нали? — въздъхна Алис. — Понякога съм такава идиотка… Поне така казваше баща ми.
— Не — поклати глава директорът. — Идиоти са всички онези, които имат мобилни телефони. Ето защо са на стадиона, а ти си тук с нас.
— Чудя се дали Рейф е добре — промълви Том.
— Аз пък си мисля за Джони — каза Клей. — За Джони и Шарън.
23
В десет часа през тази ветровита нощ, под сребристото сияние на луната, която тъкмо навлизаше в последната си четвърт, Клей и Том стояха на подиума за оркестъра в края на футболното игрище. Пред тях се издигаше висок до кръста бетонен парапет, зад тях стърчеше ръждясалото скеле на някогашна сцена, погребана под стигащо до глезените море от отпадъци, навяни от силния вятър. Алис, Джордан и директорът стояха до белокаменната арка и издължената фигура на подпрения на бастунчето си Чарлс Ардай гротескно се открояваше на сумрачния фон.
Усиленият от десетките стереоуредби глас на Деби Бун изпълваше пространството с някаква комична величественост. Обикновено изпълнението й биваше последвано от Лий Ан Уомак, която пееше „Надявам се, че ще танцуваш с мен“, след което се включваха Лорънс Уелк и неизменните му Шампански музиканти, но тази нощ не стана така.
Вятърът беше освежаващ, ала в него се усещаше миризмата на разлагащи се тела от блатото, където телефонните откачалки бяха изхвърлили труповете, както и на пот и нечистотия от живите, налягали един до друг на терена. „Доколкото това може да се нарече живот“ — помисли си Клей и горчиво се усмихна. Мисленето беше страхотна човешка игра — може би най-страхотната от всички — ала тази нощ не биваше да се заблуждава.
Естествено, че това беше живот. Каквото и да представляваха и в каквото и да се превръщаха, телефонните откачалки бяха не по-малко живи от самия него.
— Какво чакаш? — измърмори Том.
— Нищо. Съвсем… нищо.
От кобура, който Алис бе намерила в мазето на Арни Никърсън, Клей извади старомодния колт четирийсет и пети калибър. Револверът отново беше зареден. Тийнейджърката му бе предложила руския автомат — който така и не бяха изпробвали досега, ала художникът бе отказал с думите, че ако револверът не свърши работа, навярно нищо няма да помогне.