— Не знам защо смяташ, че автоматът няма да ти бъде по-полезен — вдигна рамене момичето. — С него ще надупчиш всички камиони.
Той се съгласи, но й напомни, че целта им не е да разрушат камионите, а да ги възпламенят. После й обясни какви патрони бе купил Арни Никърсън за револвера на жена си. Навремето ги наричаха куршуми „дум-дум“.
— Окей, но ако не стане, можеш да пробваш с Татко Автоматко — каза момичето. — Освен, ако тези там не ви… — Не искаше да използва думата „нападнат“. — Ако стане напечено, веднага се омитайте.
Вятърът раздра поздравителната лента, красила таблото с резултата, и тя се приземи плавно върху спящите умопобъркани. На равни разстояния около игрището светеха червените лампички на касетофоните, които служеха като усилватели на уредбата-майка. Камионите бяха паркирани един до друг по средата на терена, издигайки се сред океана от тела като причудливи метални острови. Телефонните откачалки бяха изпоналягали толкова нагъсто около тях, че дори пространството между гумите бе заето. Клей си помисли отново за странстващите гълъби и затова как ловците от деветнайсети век са ги избивали с тояги. В началото на двайсети век целият им вид е бил заличен безвъзвратно…, но естествено те бяха само птици с малки птичи мозъци, неподлежащи на препрограмиране.
— Клей? — прошепна Том. — Сигурен ли си, че искаш да го направиш?
— Не… — отвърна художникът. Сега, след като се бе изправил лице в лице с проблема, виждаше колко много въпроси бяха без отговор. И какво щяха да правят, ако нещата се объркат, бе само един от тях. Ами ако всичко минеше нормално? Отговорът на този въпрос също бе неизвестен. Все пак странстващите гълъби не бяха способни на отмъщение, докато тези твари… Но смятам да опитам.
— Тогава да го направим. Защото, дори да оставим всичко друго настрана, „Ти озаряваш живота ми“ е пълна отврат.
Клей вдигна револвера, хвана дясната си китка с другата си ръка и се прицели в резервоара на единия камион. Щеше да стреля два пъти в него и два пъти в другата цистерна. Така щяха да му останат два патрона, а ако и те не му помогнеха, вече щеше да използва руското оръжие, което Алис бе нарекла „Татко Автоматко“.
— Да не забравиш да залегнеш, ако случайно гръмне — напомни на Том.
— Не се притеснявай — рече мъжът с тънките мустачки. Лицето му се бе изкривило в очакване на гърмежа и онова, което щеше да го последва.
Деби Бун вече се ориентираше към величествения финал на песента си и на Клей изведнъж му се стори от изключителна важност да стреля преди края на „Ти озаряваш живота ми“. „Ако не уцелиш от това разстояние, си пълен смотаняк“ — помисли си и натисна спусъка.
Нямаше нужда от втори изстрел. От центъра на цистерната изригна яркочервено цвете и за частица от секундата сиянието му озари назъбения кратер в лъскавата и гладка допреди малко метална повърхност. Вътре сякаш бе затворена самата преизподня. В следващия момент аленото цвете се превърна във фонтан от оранжево-бяла лава.
— Лягай! — изкрещя Клей на Том и го блъсна, преди да се стовари отгоре му в мига, в който нощта се преобрази в зноен пустинен ден. Титаничната експлозия сякаш разтърси всяка негова кост. Отломките от камиона засвистяха над главите им като смъртоносни шрапнели и за момент му се стори, че Том извика, но не беше съвсем сигурен, понеже земята потрепери от тътена на втори взрив и въздухът изведнъж стана парещ, парещ, парещ… Сграбчи Том за яката и го повлече към бетонната алея, водеща към белокаменната арка; бе присвил очи, за да ги предпази от нажежените въздушни вълни, които ги връхлитаха на могъщи талази от центъра на игрището. Нещо огромно се приземи върху тревата вдясно от него — по всяка вероятност двигателят на единия камион. Бе почти сигурен, че някои от металните парчета под краката му са били част от скелето на сцената.
Том крещеше и очилата му се бяха изкривили, ала се бе изправил на крака и поне на пръв поглед изглеждаше невредим. Двамата хукнаха по алеята като бегълци от Содом и Гомор. Издължените им сенки се носеха пред тях и Клей изведнъж си даде сметка, че около тях се сипят най-различни предмети — откъснати ръце и крака, парче броня и дори някаква женска глава с пламнала коса. Някъде зад тях отекна трети взрив и този път художникът бе този, който изкрещя. Краката му се преплетоха, той разпери ръце и полетя на земята. Целият свят излъчваше непоносима горещина и някаква невероятна, почти свръхестествена светлина — Клей имаше чувството, че се намира на сцената на самия Господ Бог. „Нямахме никаква представа какво правим — помисли си, докато погледът му се плъзгаше по парче изгоряла автомобилна гума, смачкана кутия от ментови дражета и синя рекламна шапка на «Пепси». — Нямахме никаква представа какво правим и сега ще платим с живота си.“