Ала девойката сякаш не го чу. Изглеждаше толкова екзалтирана, че лицето й се бе изкривило в болезнена гримаса — като дете, което е преяло със сладкиши. Очите й пламтяха.
— Нищо не би могло да оцелее в този ад.
Том улови Клей за ръката и художникът изпита болка като от слънчево изгаряне.
— Какво ти става? — попита мъжът с половината мустак.
— Мисля, че направихме грешка.
— Да не си почувствал нещо като в бензиностанцията? — разтревожи се Том, а очите зад килнатите очила го гледаха изпитателно. — Когато мъжът и жената се караха за проклетите кейкчета…
— Не, просто мисля, че сгрешихме — повтори Клей. Всъщност онова, което усещаше, бе много по-силно — знаеше, че са направили грешка. — Тази нощ трябва да се махнем оттук.
— Щом казваш, ще го направим — въздъхна Том. — Хайде, Алис.
Тя закрачи заедно с тях към резиденцията — двете газени лампи, които бяха поставили пред големия панорамен прозорец, сияеха като примамващи гостоприемни фарове в прорязвания от пъклено червени отблясъци мрак — ала само след няколко метра се обърна отново. Специалната ложа за гости и трибуните също бяха пламнали. Звездите над футболното игрище бяха изчезнали; дори луната бе само неясно привидение, танцуващо лудешки зад завесата от дим и мъгла.
— Умряха, пукнаха, изпържиха се — рече доволно момичето. — Гори, малката, гори…
Въздухът внезапно бе процепен от ужасяващ вик — този път обаче не идваше от Гленс Фолс или Литълтън (или което и да е друго място, отдалечено на петнайсет километра разстояние), а от игрището пред тях. Освен това в него нямаше нищо призрачно — беше писък на агония, нададен от едно-единствено същество, което съзнаваше — Клей бе абсолютно сигурен в това, че чудовищната болка, пробудила го от дълбокия му сън, означава само едно: в момента изгаря живо.
Тийнейджърката изкрещя и с длани запуши ушите си, изцъклените й очи искряха уплашено в алената нощ.
— Не биваше да го правим! — проплака Джордан и стисна китката на директора. — Сър, не биваше да го правим!
— Вече е твърде късно — въздъхна Чарлс Ардай.
24
Раниците им бяха доста издути, когато час по-късно ги подпряха на вратата на резиденцията. Във всяка имаше по няколко ризи, храна, кутии със сокове, батерии и резервни фенерчета. Клей беше казал на Том и Алис да съберат колкото се може по-бързо принадлежностите си и сега той бе този, който сновеше из приемната и от време на време хвърляше угрижени погледи през панорамния прозорец.
Пламъците на терена бяха поутихнали, ала трибуните и ложата за специални гости продължаваха да горят. Целият стадион искреше в нощта като нажежена до бяло подкова. Нищо, което се намираше там, не би могло да остане живо — Алис беше права, но на два пъти след завръщането си в къщата (директорът се клатушкаше като пияница, въпреки задружните им усилия да го поддържат) те чуха призрачните писъци на другите рояци. Клей се мъчеше да си внуши, че в тях не се долавя ярост, че това е плод на въображението му, на просмуканото му с чувство за вина въображение на убиец… масов убиец — ала без особен успех.
Да, стореното беше огромна грешка, но какво друго можеха да направят? Двамата с Том бяха почувствали нарастващите им сили, бяха ги видели, а това бяха само две откачалки в крайна сметка, нали? Кой бе в състояние да каже как ще се разгърнат необикновените им способности с течение на времето? И можеха ли да ги оставят да се развиват?
— И да действаш, и да бездействаш, все губиш — измърмори и се извърна от прозореца. Нямаше представа колко дълго се е взирал в горящия стадион, а се въздържаше да поглежда часовника си. Беше лесно да се остави на плъха на паниката — съвсем малко му трябваше, за да изскочи от клетката си, а излезеше ли веднъж на свобода, щеше да се нахвърли и на другите. Най-напред върху Алис. Девойката бе успяла да възвърне донякъде самообладанието си, ала обвивката на самоконтрола й беше много тънка. „Толкова тънка, че да четеш вестник през нея“ — би казала неговата майка. Макар че самата Алис бе твърде млада, не се поддаваше на паниката и тревогата най-вече заради другото хлапе, защото се боеше, че примерът й ще се окаже заразителен. Другото хлапе. Джордан.
Клей се хвърли към входната врата; видя, че раниците са само три, и се втурна по коридора, където се натъкна на Том, който тъкмо слизаше по стълбите. Сам.
— Къде е момчето? — попита. Слухът му се възвръщаше, но гласът му се стори странно отдалечен и глъхнещ, сякаш принадлежеше на някой друг. — Трябваше да му помогнеш да си подреди нещата — Ардай каза, че бил взел някаква раница от общежитието си, когато…