— Джордан няма да дойде — информира го Том. Изглеждаше уморен, тъжен и объркан. В допълнение към това половината мустак му придаваше и налудничав вид.
— Моля?
— По-тихо, Клей. Решението не е мое — просто ти го съобщавам.
— Тогава ми обясни какво става, за Бога.
— Джордан не иска да тръгне без директора. Каза: „Не можете да ме принудите.“ И ако наистина смяташ да потеглим тази нощ, мисля, че момчето е напълно право за себе си.
В този момент Алис излезе от кухнята. Беше се измила, косата й бе сресана и завързана на конска опашка, беше облякла чиста риза, която стигаше до коленете й. Лицето й беше по-силно обгорено. Клей си каза, че трябва да се смятат за късметлии, задето нямаха мехури.
— Алис — подхвана, — трябва да приложиш женския си чар над Джордан. Той…
Тийнейджърката мина покрай него, сякаш не беше казал нищо, приклекна до раницата си и я отвори. Художникът наблюдаваше изумен как тя вади нещата си едно след друго и хвърли въпросителен поглед към Том, ала онова, което прочете по лицето на нисичкия мъж, бе единствено разбиране и съчувствие… към момичето.
— Какво става? — попита. — Какво става тук, мамка му? — През последната година, която бяха прекарали заедно с Шарън, често се бе чувствал по абсолютно същия начин и се мразеше за това, но, по дяволите, такова усложнение бе последното нещо, от което се нуждаеха сега. Прокара пръсти през косата си. — Някой ще ми каже ли?
— Погледни ръката й — рече Том.
Художникът го послуша и видя, че мръсната връзка за обувки още си е там, но маратонката я няма. Колкото и абсурдно да беше, почувства как стомахът му се свива. А може би не беше толкова абсурдно. При положение че бебешкият „Найк“ имаше значение за Алис… а той определено имаше. Какво от това, че беше само някаква си детска обувчица?
Резервната й риза и памучният пуловер (на който пишеше „ПОДДРЪЖНИЦИ НА ГЕЙТЬН“) излетяха от раницата, последвани от батериите, които се търкулнаха на пода, а резервното фенерче бе запратено с такава сила към стената, че стъклото му се строши. Ставащото бе напълно достатъчно, за да го убеди. Не беше някое от истеричните избухвания на Шарън Ридъл, възпламенени от прозаичния факт, че им е свършило нескафето или специалният сладолед „Чънки Мънки“ — виждаше проявите на истинския, неподправен и суров ужас.
Приближи се до Алис, приклекна до нея и хвана дланите й. Усещаше с почти болезнена яснота как секундите отлитат една подир друга и се превръщат в минути, които трябваше да използват, за да оставят този град зад гърба си, в същото време долавяше и галопиращия пулс на тийнейджърката. И виждаше очите й. Паниката бе заменена от агония, и Клей осъзна, че девойката бе вложила всичко в тази маратонка — майка си, баща си, приятелите си, Бет Никърсън и злочестата й дъщеря, огнения ад на футболното игрище, всичко.
— Няма я! — изпищя момичето. — Мислех си, че съм я опаковала с другите неща, но я няма! Не мога да я намеря!
— Спокойно, миличка, успокой се — заговори й нежно Клей, като продължаваше да държи ръцете й. Вдигна китката й, където бе завързана връвчицата. — Погледни — рече тихо и изчака, докато очите й се фокусират, преди да й посочи краищата под възела, където се виждаше и втора джуфка.
— Прекалено дълга е — изхлипа Алис. — Преди не беше толкова дълга.
Художникът се опита да се сети кога за последен път е видял бебешкия „Найк“. Каза си, че е невъзможно да си спомни подобно нещо на фона на всичко онова, което се бе случило тази нощ, ала после осъзна, че не беше точно така. В съзнанието му изплува моментът, в който девойката бе помогнала на Том да се изправи след експлозията на втория камион. Тогава маратонката все още се поклащаше на ръката й. Цялата бе в кръв, а по дрехите й бяха полепнали парчета съдран плат и късчета обгоряла плът, но бебешкият „Найк“ бе там — беше абсолютно сигурен. Запита се дали детската обувчица все още висеше на китката й, когато Алис бе изритала пламтящия торс… и поклати глава. Не, можеше да се обзаложи на каквото и да било, че маратонката вече я нямаше.
— Развързала се е, миличка — рече. — Развързала се е и е паднала.
— Искаш да кажеш, че съм я изгубила! — Очите й невярващо се ококориха, в ъгълчетата им блеснаха сълзи. — Сигурен ли си?
— Сигурен съм — въздъхна Клей.
— Беше моят талисман — прошепна тя и две сълзи се търкулнаха по бузите й.
— Не — рече Том и я прегърна. — Ние сме твоят талисман.
Момичето го изгледа:
— Защо?
— Защото ни намери преди нея — рече очилатият. — И сме все още до теб.