Алис ги прегърна и те постояха така сред оскъдните принадлежности на Алис, разпилени по пода на приемната.
25
Пожарът достигна една от сградите от учебния корпус, която директорът нарече „Хакъри Хол“. После, около четири сутринта, вятърът утихна и огънят спря да се разпространява. Когато слънцето изгря, целият кампус миришеше на пропан, изгоряло дърво и овъглени тела, яркосиньото небе на прекрасната октомврийска утрин бе затъмнено от грамадния стълб сиво-черен дим, която продължаваше да се издига от футболното игрище. Обитателите на Четъмската резиденция бяха все още там. Ситуацията, в която се намираха, наподобяваше наредени една след друга плочки от домино — директорът не можеше да пътува, освен с кола, пътуването с кола бе невъзможно, а Джордан не искаше да тръгне без професора. Никой не бе в състояние да го накара да промени решението си — дори самият Чарлс Ардай. Алис, която се бе примирила със загубата на талисмана, отказваше да потегли на път без момчето, Том не искаше да тръгне без нея. Клей, от своя страна, нямаше никакво желание да продължава пътуването си без тях. С ужас призна пред себе си, че поне за момента Том и Алис са по-важни за него от собствения му син, макар да бе сигурен, че ще платят висока цена за стореното с телефонните откачалки, ако останеха в близост до местопрестъплението.
Смяташе, че на разсъмване ще се почувства по-добре, ала се лъжеше.
Петимата стояха в приемната и наблюдаваха игрището през френския прозорец, ала от димящите пепелища не се появи нищо, а единственият звук бе едва доловимото пращене на огъня, който загриза спортните кабинети и съблекалните, след като от трибуните останаха само овъглени скелети. Телефонните откачалки, които нощуваха там, бяха „изпържени“, както беше казала Алис. От противната воня на всички им се повдигаше. Клей вече бе повърнал веднъж и знаеше, че и с другите се бе случило същото — дори с директора.
„Направихме голяма грешка“ — за пореден път си каза той.
— Трябва да продължите по пътя си — рече Джордан. — Не бива да стоите тук само заради нас. Всичко ще бъде наред като преди. Нали, сър?
Ала Чарлс Ардай не отговори — цялото му внимание бе съсредоточено в Клей.
— Какво се случи вчера, когато двамата с Том бяхте в бензиностанцията? — попита. — Мисля, че тогава е станало нещо, заради което изглеждаш така.
— О? И как точно изглеждам?
— Като животно, надушило капан. Да не би онези на улицата да са ви забелязали?
— Не беше точно така. — Не му харесваше да го наричат „животно“, но не можеше да отрече, че представляваше точно това: същество, за което важеше принципът „приемай кислород и храна, бълвай въглероден двуокис и лайна и си живуркай щастливо и доволно“.
Професорът се почеса по хълбока и Клей се запита дали наистина го сърбеше, или просто ставаше въпрос за театрален жест, прецизно отработен в лекционните зали.
— А какво точно беше?
И тъй като вече не се стараеше да щади другите, художникът му разказа какво бяха видели в офиса на бензиностанцията — бой за кутия със сладки, който бе прераснал в нещо друго. Разказа му за шумолящите листове хартия, за пепелта, която се въртеше в пепелника като вода, оттичаща се в канала на ваната, за подрънкващите ключове и за струйника, който бе паднал от колонката за бензин.
— И аз забелязах тези „явления“ — рече Джордан, Алис само кимна. Том спомена как внезапно се почувствал като човек, на когото не му стига въздухът („Все едно получих астматичен пристъп“) и Клей се съгласи. Двамата се опитаха да обяснят усещането за нагнетяването на някакво напрежение във въздуха („Досущ като промяната в атмосферата преди гръмотевична буря“ — каза художникът), а очилатият мъж рече, че въздухът сякаш внезапно „натежал“, после добави:
— Тогава той и позволи да вземе две кейкчета и всичко се нормализира. Частичките пепел спряха да кръжат в пепелника, ключовете престанаха да дрънчат, а усещането за предстояща гръмотевична буря избледня и изчезна. — Погледна Клей за потвърждение и художникът кимна.
— Защо не ни казахте по-рано? — обвиняващо попита Алис.
— Защото нямаше да промени нищо — отвърна Клей. — Бяхме твърдо решени да изпепелим тези твари.
— Абсолютно — подкрепи го Том.
— Смятате, че телефонните откачалки започват да развиват пси-способности, нали? — предположи Джордан.
— Не те разбирам — намръщи се Том.
— Така се наричат способностите, благодарение на които хората могат да преместват предмети само със силата на мисълта си. Или по време на някой инцидент, когато емоциите им излязат извън контрол. Пси-способностите като телекинезата и левитацията…