— Да — каза глухо Клей, след което добави: — Защо не изчакаш още един ден? Онова, за което си мислиш… може да не се наложи да го правиш. Може да не се случи нищо. — Сам не си вярваше, освен това бе сигурен, че директорът е твърдо решен да изпълни намерението си — виждаше го в изпитото лице на стареца, в стиснатите, подобни на тънки чертици устни, в блестящите му очи. Все пак отново положи усилие. — Изчакай още един ден. Може никой да не дойде.
— Чу онези писъци — изрече бавно професорът. — И почувства гнева им. Ще дойдат.
— Може би, но…
Възрастният мъж вдигна бастуна си, за да го прекъсне:
— И ако дойдат, ако могат да четат и нашите мисли, както тези на себеподобните си, какво ще прочетат в твоите?
Художникът не отговори; стоеше безмълвен и се взираше в лицето на Чарлс Ардай.
— Дори да не могат да четат мисли — продължи директорът, — какво предлагаш? Да останем тук, докато се изнизват ден подир ден, седмица подир седмица? Докато завали сняг? Докато издъхна от старост? Баща ми доживя до деветдесет и седем години. А ти имаш жена и дете.
— Жена ми и синът ми или са добре, или не са — отговори Клей. — Примирил съм се с тази мисъл.
Това беше лъжа и навярно събеседникът му я прочете в погледа му, защото печално се усмихна:
— Смяташ ли, че синът ти се е примирил да не знае дали баща му е жив, мъртъв или умопобъркан? След като е минала само една седмица?
— Това беше удар под кръста — каза с треперещ глас художникът.
— Така ли? Не знаех, че си разменяме удари. Във всеки случай нямаме рефер. Съвсем сами сме. — Професорът хвърли бегъл поглед към затворената врата и отново се обърна към Клей. — Уравнението е много просто. Ти не можеш да останеш, аз не мога да тръгна. Най-добре е Джордан да ви придружи.
— Но да ви изоставим тук като кон със счупен крак…
— Не съм кон — прекъсна го директорът. — Конете не прилагат евтаназия. — В този миг Том влезе при тях, но Чарлс Ардай невъзмутимо продължи: — Обмислял ли си някога идеята да правиш илюстрации и към книги?
— Повечето издателства намират стила ми за прекалено крещящ — усмихна се Клей. — Правил съм корици за неголеми издателства на фентъзи като „Грант“ и „Юлалия“. Както и към някои от книгите на Едгар Райс Бъроуз за Марс.
— Барзум! — извика професорът и размаха бастуна си във въздуха. В следващия момент обаче се хвана за гърдите и лицето му се изкриви. — Проклети киселини! Извини ме, Том — просто се отбих да си побъбрим с Клей, преди да се просна в кревата.
— Няма нищо — рече очилатият и се загледа след накуцващия старец, отдалечаващ се по коридора. Когато потракването на бастунчето заглъхна, той се обърна към художника:
— Добре ли е? Изглежда много блед.
— Мисля, че е добре — отвърна Клей и добави: — Нали щеше да обръснеш половината си мустак.
— Реших да го отложа, докато Алис се навърта около мен. Харесвам я, но понякога е много гадна.
— Гони те параноя…
— Благодаря ти, Клей, имах нужда да ми го кажеш. От една седмица не съм посещавал психоаналитика и вече започна да ми липсва.
— …съчетана със страх от преследване и мания за величие. Художникът се излегна на тясното легло, сключи длани под главата си и се загледа в тавана.
— Иска ти се вече да сме се махнали оттук, нали? — попита Том.
— Представа нямаш колко си прав.
— Всичко ще се оправи. Наистина.
— Така твърдиш ти, но знам, че страдаш от страх от преследване и мания за величие.
— Така е — усмихна се очилатият, — ала те се балансират от комплекс за малоценност и его-менструация, която се проявява на всеки шест седмици. Отгоре на всичко…
— … това е повече от достатъчно за днес — довърши Клей.
— Точно така.
Имаше нещо успокояващо в тези думи. Том каза и нещо друго, но Клей чу само: „Джордан мисли, че…“, преди да потъне в дълбините на съня.
27
Пробуди се с писъци, или поне така си помисли отначало; стреснато погледна Том, който спеше, закрил лицето си с хавлиена кърпа, и разбра, че писъкът е бил в съзнанието му. Дори да бе извикал насън, явно не бе изкрещял толкова силно, че да събуди приятеля си.
Стаята не беше тъмна — бе ранен октомврийски следобед все пак, но Том бе спуснал щорите, преди да си легне, затова светлината беше приглушена. Известно време Клей лежа неподвижно — гърлото му беше пресъхнало, пулсът му отекваше с такава сила в гърдите и ушите му, сякаш някой препускаше в черепа му. Къщата бе тиха. Може и да не бяха свикнали с прехода от дневен към нощен живот, ала миналата нощ бе особено изнурителна и поне в този миг явно всички си бяха по леглата. Навън чуруликаше птица, някъде в далечината — със сигурност не и в Гейтън, ехтеше пронизителният вой на упорита аларма.