Алис, която носеше тениската на колежа „Гейтън“ вместо нощница, седеше на площадката на втория етаж и притискаше момчето в обятията си. Като чу шляпането на босите стъпала на Клей, тя вдигна глава и заговори, преди той да изрече нещо, за което после да съжалява… като например: „Да не се е случило нещо с директора?“:
— Сънувал е кошмар.
Клей каза първото, което му дойде наум — в този момент му се струваше жизненоважно:
— А ти?
Тя въпросително повдигна вежди. Беше боса, косата й беше вързана на конска опашка, лицето й бе загоряло, сякаш е прекарала на плажа цял ден — изглеждаше като единайсетгодишната сестричка на Джордан.
— Моля? Не сънувах нищо. Чух Джордан да плаче в коридора. Бездруго щях да се събудя и…
— Чакай! — прекъсна я Клей. — Стой тук. Върна се в спалнята на третия етаж и взе рисунката си. Този път Том се събуди. Огледа се изплашено и объркано, видя Клей и явно се успокои.
— Отново в реалността — измърмори мъжът с половината мустак и се подпря на лакът. — Да благодарим на Господ. Впрочем, колко е часът?
— Том, да си сънувал нещо? Някакъв кошмар? — попита Клей.
— Да, май сънувах. Чух някой да плаче. Да не е Джордан?
— Да. Спомняш ли си съня?
— Някой ни нарече „луди“ — отвърна Том и Клей усети как стомахът му се свива. — По всяка вероятност е прав. Другото съм го забравил. Да не си съ…
Ала Клей вече тичаше надолу по стъпалата. Когато приседна задъхан до момчето, то му хвърли поглед, изпълнен с потрес и боязън; от компютърния гений не бе останала и следа. Ако Алис изглеждаше на единайсет, Джордан сякаш бе станал на девет.
— Джордан… — подхвана художникът. — Твоят сън… твоят кошмар. Спомняш ли си го?
— Вече избледнява — въздъхна момчето. — Бяхме на някакви подиуми. Онези ни гледаха, сякаш сме някакви… не знам, диви животни… и ни казаха, че сме…
— Луди.
Джордан се ококори:
— Да!
Клей чу стъпки и разбра, че Том е слязъл при тях. Без да го поглежда, художникът показа рисунката си на момчето.
— Това ли беше човекът, който командваше парада?
Джордан не отговори, но реакцията му бе достатъчно красноречива. Извърна очи, притисна се до Алис и притисна лице до рамото й.
— Какво е това? — попита озадачено тя. Пресегна се да вземе листа с надпис „Младото съзнание е светилник в мрака“, ала Том я изпревари.
— Боже! — промълви и подаде рисунката на девойката. — Забравил съм съня, но помня тази разръфана буза.
— И тази устна. — прошепна Джордан. — Този човек ни показа на тях. На ония. — Той потрепери.
— А ти? — обърна се Клей към тийнейджърката. — Тази рисунка говори ли ти нещо? Да си сънувала подобен тип?
Девойката поклати глава, но преди да отговори отрицателно, чуха равномерен тропот на стотици крака. Тя изпищя, Джордан се притисна до нея, сякаш искаше да се скрие и заплака. Том стисна рамото на Клей:
— О, човече, какво, по дяволите…
Стъпките ставаха все по-отчетливи. Тийнейджърката отново изпищя.
— Оръжията! — извика художникът. — Оръжията!
За миг останаха като парализирани на обляната от слънчева светлина площадка, после към звука от стъпките се прибави и някакво противно тракане, наподобяващо търкаляне на кости. Том се втурна към горния етаж и Клей го последва — няколко пъти залитна и сграбчи парапета, за да запази равновесие. Алис се отдръпна от Джордан и хукна към стаята си с такава бързина, че дългата риза се развя около бедрата й. Момчето остана на площадката — седеше, неспособно да помръдне, и се взираше в коридора, водещ към входната врата.
29
— Спокойно — каза Клей. — Трябва да запазим самообладание, разбирате ли?
Две минути по-късно тримата стояха в подножието на стълбите — Том носеше руското пушкало, което Алис бе нарекла „Татко Автоматко“, тя държеше два деветмилиметрови автоматични пистолети, Клей стискаше четирийсет и пет калибровия револвер на Бет Никърсън — странно как не го беше загубил предната нощ (въпреки че нямаше никакви спомени да го е затъквал в колана си, по-късно го откри именно там). Джордан продължаваше да седи на площадката на втория етаж. От там не виждаше нито входната врата, нито френския прозорец на гостната. Клей забеляза, че в къщата сякаш се е стъмнило.
До прозорците на първия етаж се притискаха телефонни откачалки — десетки, може би стотици лица, отпуснати и безизразни, белязани от схватките, през които бяха минали през последната седмица. Клей видя липсващи очи и зъби, разкъсани уши, всевъзможни рани и натъртвания, обгорена кожа и почерняла плът. Стояха там, прилепили чела до стъклата, и не издаваха нито звук. Същевременно сякаш излъчваха някаква хищна готовност, вдъхваща усещането от предишния следобед — сякаш някаква чудовищна титанична сила бе обтегнала атмосферата до краен предел. Художникът очакваше да види как оръжията излитат от ръцете им и започват сами да стрелят. „По нас“ — помисли си.