— Вече знам как се чувстват омарите в аквариума в супермаркета — задавено измърмори Том.
— Спокойно — повтори Клей. — Нека те направят първия ход.
Обаче нямаше първи ход. Нещо избумтя, все едно бяха стоварили голям предмет на предната веранда, след което създанията зад прозорците се отдръпнаха като по команда, която само те чуваха. Обикновено по това време на деня не се държаха като рояк, ала явно нещата се бяха променили.
Клей се приближи до френския прозорец, без да изпуска револвера. Том и Алис го последваха. Тримата наблюдаваха как телефонните откачалки (които вече изобщо не изглеждаха откачени) се изтеглят с някаква почти свръхестествена непринуденост, като никой не нарушаваше малкото лично пространство на хората около себе си. Спряха едва на половината път между резиденцията и димящите останки от футболното игрище — изглеждаха досущ като дрипави войници на парад, в следващия момент всички се вторачиха в къщата на директора.
— Защо ръцете и краката им са толкова мръсни? — плахо попита някой. Том и Алис се озърнаха — Джордан стоеше зад тях. Клей не бе обърнал внимание на саждите и следите от изгаряния по дланите на умопобърканмте, ала преди да отговори, момчето продължи: — Дошли са да видят, нали? Естествено. Дошли са да видят какво сме направили с приятелите им. И са страшно ядосани. Усещам го. А вие?
Художникът не искаше да каже „да“, но го усещаше. Усещаше го, и още как. Усещането за атмосфера, заредена с електричество, за разразяване на гръмотевична буря — да, това беше неистова ярост. Клей се замисли за Русокосата фея, която се бе нахвърлила върху дамата с бизнескостюма, и за възрастната жена, излязла победителка в схватката до метростанцията в Бостън — жената, от чиято прошарена коса капеше кръв. За голия млад мъж, по маратонки, който бясно размахваше автомобилните антени… Нима си въобразяваше, че яростта изчезва, когато онези започват да се сплотяват? Е, май трябваше да преразгледа това предположение.
— Усещам го — каза Том. — Джордан, ако имат… как го каза — пси-сили?, защо не ни накарат да се самоубием или да се изпозастреляме?
— Не знам — въздъхна момчето и погледна Клей. — Къде е Разръфаният?
— Така ли го наричаш? — Художникът сведе очи към рисунката, която продължаваше да държи, и се загледа в раздраната плът, откъснатия ръкав на суичъра, провисналите сини дънки. Май прозвището Разръфания пасваше идеално на мъжа с анорак на Харвард.
— Наричам го „заплаха“ — промълви Джордан. Загледа се в телефонните откачалки — бяха поне триста, може би и четиристотин на брой. Вероятно бяха дошли от близките градове. — Виждал ли си го? — обърна се към Клей.
— Само в съня си.
Том само поклати глава.
— За мен този Разръфан човек е само картинка върху белия лист — заяви Алис. — Не съм го сънувала и не виждам никой с анорак като неговия сред откачалките отвън. Какво са правили на стадиона? Дали са опитали да идентифицират мъртъвците, как мислите?
— Какво чакат? — попита Том. — Ако нямат намерение да ни нападат или хипнотизират, за да се избием с кухненски прибори, защо стоят там?
Клей изведнъж прозря какво точно чакаха телефонните откачалки, както и къде се намираше Разръфаният човек на Джордан — господин Дивейн, учителят му по алгебра в гимназията, сигурно би вдигнал показалец, възкликвайки иронично „Аха!“ Обърна се и закрачи към входната врата.
— Къде отиваш? — попита Том.
— Да видя какво са ни оставили.
Том, Алис и Джордан веднага се втурнаха подире му и го спряха в момента, в който той посягаше към валчестата дръжка.
— Май не трябва — каза мъжът с половин мустак.
— Може би, ала те искат да направим тъкмо това. Както сам каза, ако искаха да ни убият, досега да са го сторили.
— Прав е — изписука момчето.
Клей отвори вратата. Предната веранда на резиденцията, обзаведена с удобни бамбукови кресла и масичка, и предлагаше панорамна гледка към Училищния хълм и улица „Колежанска“, бе идеална за слънчеви следобеди като този, но точно сега комфортът не беше важен. В подножието на стълбите ги очакваха десетки телефонни откачалки, наредени в клинообразна формация — най-отпред един, след него двама, после трима и така до шестимата в края на редицата: общо двайсет и един. Този най-отпред беше Разръфаният от кошмара на Клей и художникът с ужас видя как изобразеният от него човек сякаш е оживял от набързо скицираната рисунка. Надписът на суичъра му наистина гласеше „ХАРВАРД“, а разкъсаната му страна бе зашита с четири груби шева, два от които се бяха разхлабили и в плътта зееха грозни прорези. Провисналата устна разкриваше зъби, за които явно се бе грижил добър стоматолог, преди светът да бъде завинаги преобразен от Сигнала.