Мъжът с разкъсаната риза размахваше ръце, докато неумолимо се приближаваше към тях, и респектиращото му оръжие описваше във въздуха смразяващи дъги. Той наруши схемата само веднъж — за да насочи ножа към себе си, и по разпарцаливената му риза бликна свежа струйка кръв. Щом ги забеляза, непознатият зарева като проповедник, изпаднал в религиозен транс от силата на божественото откровение, разкрило се пред него.
— Айлах! — изкрещя. — Ийлах-ейлах-а-баббалах наз! Абаббалах защо? А-бънналуу смирен? Каззалах! КаззалахКАН! Фой! Фой-фой бой! фой!
Свали ножа до височината на бедрото си и ръката му се стрелна назад. Клей, чиито зрителни възприятия бяха изключително развити, веднага разбра какво ще последва. Умопобърканият възнамеряваше да нанесе изкормващ удар отдолу нагоре, докато си вървеше спокойно по улицата в този прекрасен октомврийски следобед.
— Пази се! — изкрещя дребничкият мъж с мустачките, но той самият стоеше безучастно; нисичкият човечец с тънките мустачки, първият нормален човек, с когото Клейтън Ридъл бе разговарял, откакто бе започнало безумието, и който всъщност го беше заговорил пръв, за което се изискваше доста кураж предвид възникналите обстоятелства — бе застинал на мястото си, а очите му изглеждаха огромни зад стъклата в позлатени рамки. Художникът се запита дали безумецът се бе насочил именно към дребния му спътник, защото изглеждаше по-лесна плячка. Ако беше така, значи господин Чужди езици не беше напълно откачен. Клей изведнъж почувства как страхът му отстъпва място на гняв — онзи гняв, който се надига у теб, когато видиш как някой побойник се нахвърля върху малчуганите в училищния двор.
— ВНИМАВАЙ! — почти простена ниският мъж с мустачките, ала продължи да стои неподвижно, докато гибелта се носеше към него, гибел от спретнато магазинче на име „Соул Кичън“, където без съмнение приемаха „Дайнърс Клъб“, „Виза“ и други кредитни карти, както и чекове.
Без да се замисли, Клей грабна папката си и я пъхна между стремително издигащия се нож и новия си познат с костюма от туид. Острието премина през съдържанието на чантата му с глухо „хряссс“, но върхът му спря на десетина сантиметра от корема на мустакатия мъж. Случилото се най-накрая го накара да дойде на себе си и той се втурна към парка, надавайки викове за помощ.
Човекът с разкъсаната риза и вратовръзка — увисналите му бузи и двойната гуша издаваха, че балансът между добрата храна и физическите упражнения е бил сериозно нарушен преди няколко години, внезапно прекрати своя безсмислен монолог, а на лицето му се изписа искрена изненада, граничеща с изумление.
Клей, от своя страна, бе побеснял от гняв. Ножът бе преминал през всичките картини за неговия „Тъмен скиталец“ (за него винаги си бяха картини — никога рисунки или илюстрации) и онова глухо „хряссс“ сякаш бе пронизало най-съкровените кътчета на сърцето му. Това бе глупаво, при положение че имаше копия на всяка от тях, ала не променяше начина, по който се чувстваше в момента. Острието на безумеца бе проболо Вълшебника Джон (кръстен на собствения му син, естествено), Вещера Флак, Франк и Пазителите на реда, Сънливеца Джийн, Отровната Сали, Лили Астолет, Синята вещица и, разбира се, Рей Деймън — самият Тъмен скиталец. Всички те бяха рожби на собствената му фантазия, които живееха в пещерата на въображението му и можеха да го освободят от робството да преподава изобразително изкуство в дузина селски училища, чието географско разположение го принуждаваше да изминава хиляди километри всеки месец.
Клей беше почти сигурен, че ги чу как простенват, когато шведската стомана на откачения господин Двойна гуша ги изтръгна от невинния им сън.
Без изобщо да мисли за касапския нож (поне за момента), той тласна назад умопобъркания, използвайки папката си като щит. Тя се огъна като буквата „V“ около дългото острие и това го накара да побеснее още повече.