— Може би ще го сторим — каза той. — Междувременно нека изясним нещо. Сигурен съм, че можете да ни избиете до крак — численото ви превъзходство е очевидно, но ако не възнамерявате да се връщате в главната си квартира, утре някой друг ще командва парада. Защото смятам лично да се уверя, че вие ще си тръгнете първи оттук.
Разръфаният залепи длани за обезобразените си бузи и театрално ококори очи: „О, Боже!“ Телефонните откачалки зад него бяха безизразни като роботи. Клей ги гледа изпитателно в продължение на още няколко секунди, след което влезе в къщата и затвори вратата.
— Съжалявам — каза глухо Алис. — Просто не можах да се въздържа, когато ги чух да крещят.
— Няма нищо — усмихна се Том. — Важното е, че никой от нас не пострада. М виж — върнаха ти Мистър Маратонко. Девойката сведе поглед към бебешкия „Найк“.
— Така ли са разбрали, че сме били ние? Дали са ни надушили като хрътки, тръгнали по следа?
— Не — поклати глава Джордан. Седеше на един стол с висока облегалка до поставката за чадъри и изглеждаше мъничък, уморен и изплашен. — Така ни показват, че знаят кой е виновникът. Или поне така си мисля.
— Да — подкрепи го Клей. — Бас ловя, че са го знаели още преди да дойдат тук. Вероятно са го узнали от сънищата ни по същия начин, както и ние разбрахме за онзи урод.
— Аз не съм… — започна Алис.
— Защото си се събудила — прекъсна я Том. — Но не се безпокой — мисля, че занапред ще имаш достатъчно възможности да си наваксаш. — Направи кратка пауза. — В случай че има нещо друго, което да ни каже, естествено. Не разбирам това. Ние го направихме. Ние го направихме и те знаят, че сме ние — абсолютно съм убеден.
— Така е — въздъхна художникът.
— Тогава защо да убиват сума ти невинни бежанци, когато със същата лекота — добре де, почти със същата, могат да нахлуят тук и да ни разкъсат? Разбирам, че искат да си отмъстят, но не виждам смисъл да…
В този миг Джордан се плъзна от стола си и като се огледа с изражение на растяща тревога, попита:
— Къде е директорът?
31
Художникът успя да го настигне чак на площадката на втория етаж.
— Почакай, Джордан! — извика му.
— Не! — отвърна хлапето. Лицето му изглеждаше по-бледо и ужасено от всякога. Косата му бе разчорлена и стърчеше на всички страни, сякаш се опитваше да се подреди в прическа. — Той трябваше да бъде с нас! Трябваше да бъде с нас по време на тази гадост! Щеше да бъде с нас, ако беше добре! — Устните му започнаха да треперят. — Помниш ли как потриваше хълбока си? Ами ако не са били стомашни киселини?
— Джордан…
Ала момчето не му обръщаше никакво внимание и Клей бе готов да се обзаложи, че е забравил за Разръфания и зомбираните му кохорти — поне за известно време. Джордан се изтръгна от ръцете на художника и се понесе по коридора с викове „Сър! Сър!“, съпроводен от строгите погледи на някогашните директори на колежа, които навъсено го наблюдаваха от портретите си по стените.
Художникът погледна надолу към стълбите. Алис не можеше да му помогне — тя седеше в подножието на стъпалата с приведена глава и се взираше в шибаната си маратонка, сякаш беше черепът на Йорик — ала Том беше тръгнал бавно нагоре.
— Какво става? — попита очилатият мъж, когато се изкачи на площадката на втория етаж.
— Ами… Джордан смята, че директорът щеше да се присъедини към нас, ако е добре, и си мисля, че…
Изведнъж момчето закрещя и острият му сопран като копие прониза мозъка на художника. Том реагира пръв и се понесе по коридора; Клей се забави няколко секунди на площадката, сепнат от ужасна мисъл: „Човек не крещи така, когато открива починал от сърдечен пристъп. Сигурно старецът я е оплескал. Може да е сгрешил лекарството.“ Беше стигнал до половината на коридора, когато Том изкрещя потресен:
— О-мили-боже-Джордан-не-гледай! — сякаш всичко това беше една дума.
— Почакай! — извика Алис някъде зад него, но той не я послуша. Вратата на малкия кабинет на директора зееше отворена — първото, което Клей видя, бяха много книги, някакъв котлон, който вече бе съвършено безполезен, и вратата към спалнята в дъното — ала щом нахълта вътре, изведнъж се вцепени. Том стоеше до писалището, притиснал главата на Джордан към стомаха си, а самият Чарлс Ардай седеше зад бюрото на въртящия си стол и сякаш се взираше в тавана с единственото око, което му беше останало. Буйните му бели къдрици се спускаха над облегалката на стола и Клей си каза, че професорът изглежда като пианист, който току-що е изсвирил финалния акорд на изключително трудна пиеса.