След кратък размисъл Том попита:
— Има ли лопати?
— Да, в градинската барака. Няма нужда да ходим в оранжерията — отвърна Джордан и се засмя.
— Хайде да го погребем и да приключим веднъж завинаги — въздъхна Алис.
— След това обаче ще си легнеш, нали? — попита Клей.
— Разбира се! — увери го момчето, стана и закрачи из стаята. — Хайде, момчета! — извика им, сякаш ги уговаряше да играят на гоненица или нещо подобно.
И тъй, изкопаха гроба в градинката зад къщата и погребаха директора сред фасула и доматите. Том и Клей го спуснаха в изкопа, дълбок около метър. Положените физически усилия ги сгряха и едва когато приключиха, забелязаха, че нощта е станала студена, почти мразовита. Звездите блестяха в небосвода, ала гъстата мъгла, която пълзеше нагоре по склона, забулваше улицата и само стръмните покриви на най-високите къщи стърчаха над влажните вълма.
— Жалко, че не знам някое хубаво стихотворение — въздъхна Джордан. Страните му бяха по-румени от всякога, очите му бяха хлътнали още по-дълбоко и той трепереше въпреки двата пуловера, които бе навлякъл, а от устата му излизаха облачета пара. — Директорът обожаваше поезията — мислеше, че е най-прекрасното нещо на света. Той беше… — В този миг гласът му, който през цялата нощ бе звучал неестествено приповдигнат, най-накрая се пропука: — Беше толкова старомоден.
Алис понечи да го прегърне и отначало Джордан се отдръпна, ала после се сгуши в нея.
— Виж какво ще ти кажа — рече Том. — Дай да го покрием хубаво — за да го предпазим от студа, и ще издекламирам едно стихотворение. Така добре ли ще е?
— Знаеш ли стихотворение? — грейна лицето на момчето.
— Да.
— Толкова си умен, Том. Благодаря ти. — Джордан му се усмихна признателно.
Запълването на изкопа не им отне много време, макар че трябваше да донесат пръст от други места в градината, за да изравнят гроба. Когато бяха готови, Клей отново бе плувнал в пот и усещаше миризмата си. Беше минало доста време, откакто се бе къпал за последен път.
Алис се опита да задържи Джордан, но той се изтръгна от ръцете й и започна да загребва пръст с голите си ръце и да я хвърля в изкопа. Когато художникът взе да заглажда земята с плоската част на лопатата си, момчето вече бе капнало от изтощение и се олюляваше на краката си като алкохолик. Въпреки това вдигна поглед към Том:
— Хайде. Нали ми обеща. — Клей почти очакваше да добави: „И гледай да го направиш хубавичко, сеньор, защото в противен случай ще получиш един куршум от мен“ — досущ като бандит от уестърн.
Очилатият застана до единия край на гроба — художникът предполагаше, че това е горната му страна, но бе толкова грохнал, че вече не помнеше къде се намираше главата и къде — краката на професора. Дори не можеше да се сети дали първото име на директора беше Чарлс или Робърт. Мъглата се стелеше около глезените на Том и мъртвите стъбла. Той свали бейзболната си шапка и Алис последва примера му. Клей също посегна към главата си, ала в последния момент си спомни, че бе гологлав.
— Точно така! — разпалено извика Джордан. — Шапки долу! Шапки долу пред директора! — Момчето също не носеше шапка, но се престори, че я сваля, и художникът за пореден път се притесни за душевното му равновесие. — А сега стихотворението! Хайде, Том!
— Добре. Но трябва да запазиш тишина.
Момчето сложи показалец пред устните си и това, което Клей прочете в очите му, го успокои. Мъката, която се четеше в тях, свидетелстваше, че хлапето не е изгубило разсъдъка си. Бе изгубило приятеля си, не и разсъдъка си. Все още.
Художникът зачака, любопитен как ли щеше да продължи приятелят му. Очакваше да чуе Робърт Фрост, а може би Шекспир (директорът със сигурност би харесал Шекспир, дори да беше „Кога ли ще се срещнем пак…“), защо не и нещо на самия Том Маккорт. Само не и това, което очилатият мъж зарецитира бавно и отмерено с тих, но пределно ясен глас:
— „Не отдръпвай милостта Си от нас, о, Господи; нека Твоята любов и Твоята истина винаги ни закрилят. Защото злини безчет ни обграждат, в море от грях сме потопени и не можем да прозрем истината. Греховете ни са повече от космите по главите ни, а сърцата ни помръкнали са. Благоволи, Господи, да ни избавиш; ела по-скоро и ни помогни.“
Алис мачкаше маратонката си и плачеше. Главата й беше приведена, риданията й — сподавени и отривисти.
Том протегна над гроба свитата си в юмрук длан и продължи: